Глава 5. “Незабележимият” завой надясно от 1987-88 г.

“Единодушното мнение на всички беше, че главната причина за приближаващата се криза беше разлагането и дори – разпадането на механизмите на централната власт! “ (1)Тази мисъл от изследването на Майкъл Елмаз и Владимир Канторович “Разрушаването на съветската икономическа система”, явно неслучайно е избрана като първо встъпление към съдържанието на следващата глава.

Пак сигурно неслучайно, като “второ стъпало” на встъплението към нея е изведено едно пределно показателно откровение на Александър Яковлев (със сигурност спорещият - макар и вече “задочно” - кой от тях двамата с Горбачов, е имал по-голям конкретен практически принос за разрушаването на СССР и съветския социализъм едва ли някога ще стигне до ясен отговор.) В издаденото през 1993 год. (също далеч неслучайно) от Йелския университет в САЩ негова книга” Съдбата на марксизма в Русия”, той, така да се каже, “черно на бяло” пише:

“В един момент през 1987 год. аз вече бях наясно, че просто е невъзможно да бъде “реформирано” общество, изградено върху “насилие и страх”. Тогава разбрах, че сме изправени пред наистина гигантската историческа задача да разрушим цяла една обществено икономическа система с всичките й вече изградени и функциониращи идеологически, стопански и политически корени, основи и механизми.” (2)

Двуличието, може би, безхаберието или – не е изключено - и съзнателното затваряне на очите пред истинските проблеми на страната, личат пък от избраната констатация на официално “главния баща” на “перестройката”, който в качеството си на Генерален секретар на КПСС заявява в Доклада си посветен на 70-та годишнина от Октомврийската революция:

“Другари, днес ние имаме всички основания да считаме, че националният въпрос в нашата страна е напълно разрешен.” (3)

Като разглеждат конкретния ход на събитията в СССР по онова време, авторите, следвайки вече познатата изследователска логика на книгата, ни връщат отново и към личността и възгледите на Бухарин и на Хрущов, продължил няколко десетилетия по-късно Бухаринската линия. Това се прави чрез цитат от книгата на Моше Левин “От Бухарин до съвременните реформатори. Политическият подтекст на дискусиите за съветската икономика” (изд. 1975 год.)

“… Учудващо е, наистина, колко много от идеите на антисталиновата програма на Бухарин от 1928-29 година се представят понастоящем от днешните "реформатори" като техни собствени. Често те почти дословно следват и използват дори и неговите собствени изразни средства било, когато се касае за критики на съществуващото положение или за формулиране на възгледи и прогнози за бъдещото развитие. Трудно е да се каже доколко премълчаването на едно подобно “съавторство” на политическото и идейно наследство на Бухарин става по тактически съображения – или пък хората, които го вършат, просто не притежават чак такива познания от историята.

… Заедно с това, разбира се, следва да си даваме сметка, че условията през 60-те и 70-те години в СССР коренно се различаваха от тези през 20-те. Едно е да решаваш задачите на индустриализацията на една предимно селска страна - друго е да мислиш за рационалното управление на съвременни промишлени гиганти. Така че, естествено е доста от вижданията за съвременните “реформи” да излизат извън формулираното в НЕП-а навремето. Не може да не предизвика истинско учудване и фактът колко много от аргументите, а понякога - дори и самите думи! – на “реформаторите” от тези две толкова различни епохи, все пак така удивително съвпадат. (4)

Периодът 1987 –1988 год. е времето, когато Горбачов и екипа му се отказаха от първоначално приетия през 1985-86 год. политически курс и поеха по съвършено различен път – този на т.н. “перестройката”. Като лозунг, въпросните промени бяха предприети в името на “ускорението” й и преодоляването на “консервативната съпротива” в Партията и държавата.

Разглежданата тук “нова линия” беше предложена от Горбачов и съветниците му и приета на Пленума на ЦК на КПСС от януари 1987 год. и ХІХ-та Всесъюзна конференция на Партията през юни 1988 год. На практика, приетите тогава постановки фактически подкопаваха самите основи на социализма в СССР. На ревизия се подлагаше както ръководната обществена роля на КПСС, така и съществуването на икономическата система, основана върху държавната, обществено-формирана собственост и единното планиране на стопанската дейност. Сериозно се разклащаше и единството на СССР като многонационална федеративна държава.

Както практически всичко, вършено от Горбачов, и въпросният завой не беше реализиран рязко към някой видим и строго определен момент. Той беше осъществен през един почти двугодишен период от януари 1987 год. през юни 1988 год. и след това, като постепенно политиката на “радикални политически и икономически реформи” подменяше първоначалния си градивен характер с пълната си противоположност, докато накрая се превърна в програма за разрушаването на социализма и на самата държава СССР.

Този “нов курс”постепенно, но неотклонно водеше към отслабване и реално ограничаване на функциите на системата за единно стопанско планиране в полза на утвърждаването и засилването на пазара и частната собственост. Във външно-политически план пък се очертаваше пълно оттегляне от принципите и политиката на международната класова солидарност.

Централно място в тези усилия заема парализирането на дейността на Партията и ерозирането на структурите й. Интересна в това отношение е студията на историка Робърт В. Даниълс “Доколко бяха успешни американските научни изследвания на съветското общество”, публикувана през 1999 год. в сборника под редакцията на Майкъл Кокс “Нека преосмислим рухването на Съветския съюз”. В нея той изтъква, че Горбачов предприема “изключително неочаквана, трудно предизвикваща каквото и да било подозрение кампания за отслабване и подкопаване на властта на самия политически център на системата и преди всичко – на силата, влиянието, законовите и моралните основания дори на съществуването на Комунистическата партия.” При това той изрично подчертава, че именно Горбачов е допринесъл в решителна степен политиката за “демократизация” и “децентрализация”, обявено през 1988-1989 год. от името на Комунистическата партия и ръководителите й, да се обърне практически против тях, а така също и да стане практически необратима. (5)

Имаме всички основания да се запитаме как въобще е била възможна подобна мутация? Как може един Генерален секретар на КПСС да предприеме такъв курс и такава линия на политическо поведение? И как въобще той можа да остане на поста си без каквито и да било видими последствия за кариерата и личността му, дори и когато стана очевидно, че точно провежданите от него мерки доведоха до икономическия спад през 1988 год. и до кървавите изблици на сепаратизъм в редица съюзни републики?

Арчи Браун, ведущ британски специалист, пише по този повод в книгата си “Факторът Горбачов” (издадена през 1997 год. от Оксфордския университет), че Горбачов напълно възможно можеше да бъде махнат – и сигурно моментално щеше да бъде свален с решение на ЦК при най-малкия знак за това от страна на Политбюро, ако се беше обявил открито против социализма или комунизма. (6)

Когато се говори за последния период от съществуването на Съветския съюз (1985-1991), обикновено се обръща внимание предимно на явните признаци на разрухата и разпадането от 1989-1991 г., етническите стълкновения, масовите протестни шествия (независимо какви), опашките за хляб, миньорските стачки. Някак скрити обаче – както тогава, така и сега – продължават да бъдат събитията и процесите от предходните две години – 1987-1988.

Тъкмо в този, така да се каже, междинен период на “перестройката”, бяха извършени обаче решаващите промени в класовото и политическото съдържание на курса й. Основното в тях беше замяната на 70-годишната традиция на класова революционна борба против капитализма и империализма с насока към откровена капитулация. Както вече нееднократно подчертавахме, това беше израз и на една дълга историческа тенденция на склонност към компромиси с капитализма както в страната, така и в международен план. Под една или друга форма, с една или друга сила, претенции и интензивност, тя съпътстваше истинското революционно движение практически от момента на възникването му и организационното му оформяне.

Тази тенденция определено започна да се утвърждава и да разширява социалната си база след средата на 50-те години. Тогава последователно бяха извършени и редица съществени “преразглеждания” на теорията на марксизма-ленинизма и практиката на строителството на социализма. Те могат да бъдат интерпретирани и като отстъпка пред идеологията на капитализма и системата му на частнособственическа “пазарно-действаща” икономика. Макар и в силно ограничен и първоначално контролиран мащаб, отделни нейни кълнове се появиха и продължаваха да действат и в системата на социализма.

Впоследствие позициите на онези дейци и кръгове в Партията и управлението на страната, които бяха склонни да търсят “по-леки” варианти за решаване на проблемите на развитието й по пътя на отстъпки и “приспособяване” към капитализма, се оказаха допълнително подсилвани и от несъмнените тежести, произтичащи от необходимостта за поддържане на военното и стратегическо равновесие със Запада. Интензивно агресивната, открито враждебна линия на администрацията на Рейгън очевидно също значително допринесе за по-нататъшното утвърждаване и засилване на тези настроения и тенденции. През втората половина на 80-те години те явно получиха възможности и за пряко, непосредствено и все по-неприкрито управленческо въздействие върху живота и съдбата на Партията, страната, населението и ресурсите й.

Така че Горбачов “не падна”, всъщност, “от небето”. В един момент той просто се оказа… успешно подбраният “проводник” на една линия и политически идеи, които от десетилетия “съжителстваха” и в Партията, и в държавните структури, и в обществото като цяло. На времето, при Сталин, а после и след свалянето на Хрущов от власт, видимото им присъствие рязко намаля. Ходът на историята обаче показва, че те далеч не изчезнаха, само очакваха подходящите по-благоприятни условия, за да се появят и активизират отново.

Робърт Кейзър, дългогодишен сътрудник на известния ежедневник “Вашингтон Пост”, пише по този повод в книгата си “Как Горбачов се появи въобще” (1991 год.) следното:

“За голяма част от западното общество Горбачов наистина беше, може би, нещо много неочаквано. Реформистката линия, която той олицетворяваше обаче, всъщност, беше толкова отдавнашна, колкото и самата Партия. За неин “родоначалник” в съветско време се счита Николай Бухарин, който, макар и често критикуван от Ленин, все пак години наред работеше в непосредствена близост до него и беше считан за един от уважаваните дейци на Партията” (7)

Всъщност, през 1987-88 години Горбачов “съблече” предишното идеологическо “палто” на марксист-ленинец, какъвто беше успял да внуши, че ще бъде при идването си на власт, и облече друго, много по-различно от дотогавашното. Или – ако искаме да бъдем по-точни – поне за периода 1987-88 години, който предимно разглеждаме в тази глава, той (Горбачов) продължи да “ходи”, всъщност… “облечен” с “по един ръкав” от всяко едно от въпросните идеологически палта.

Основните постулати на “новата линия” на тогавашния Генерален секретар бяха вече получили не малко разпространение и влияние по време на управлението на Хрущов в следвоенния период от развитието на страната. За разлика от Хрущов обаче, те успяха да преживеят и през следващите десетилетия, за да се върнат и утвърдят този път с далеч по-пагубни последствия през 80-те години на ХХ-то столетие.

Основните звена на тези постулати, първоначално дълго време лансирани като “интелектуални”, “дисидентски” и какви ли не още течения и платформи, включваха следните точки:

Опитите тези “платформи” и постулати да бъдат представени като “породени“ от руския (или неруски) “национализъм” - пък дори и с антикомунистически и антисъветски оттенък – са изцяло безпочвени. Всички те - без изключение – са или пряко изфабрикувани от западните пропагандно-идеологически и пряко- диверсионни центрове, или пък представляват своебразно “ехо” на едни или други – пак западни доктрини.

Непосредствената им обработка, приспособяване и разпространяване в конкретната обстановка на СССР беше дело пък преди всичко на определени кръгове от съветската интелигенция и някои висши ръководни кадри, които имаха възможност едновременно да контактуват със Запада и да оказват определено влияние върху различни дейци и сектори вътре в страната. Това особено важеше за формирането на определящите виждания и политиката в областта на икономиката. Именно тук, изглежда, и започнаха първоначално да си “проправят път” и идеите за “предимствата” на “децентрализацията” пред “централизма”, за “еволюционните” подходи и методи пред тези на “принудата и насилието” и, в края на краищата – на “пазара” (и на неизменно съпътстващата го частна собственост!) – през обобществената система на единното стопанско планиране.

Все в тази насока се говореше и за “необходимостта” да бъдат търсени и изваждани “на преден план” някакви (и до ден –днешен така и останали недокрай изяснени) твърде неопределени “естествени предимства” на системата. Тази фраза, между впрочем, беше пусната в изключително широко обръщение по времето на Горбачов. Важна част от “съдържанието” й - или по-скоро предназначението й - представлява провъзгласяването на т.н. “социализъм на производителните сили”. (8)

Този похват е подробно анализиран в студията на изследователката Делия Луиса Лопес Гарсия, посветена на “Подходите към проблемите на икономическата криза и демокрацията в Куба”, поместена в сборника на Хосе Бел Лара “Куба през 90-те години на ХХ-тия век”. На практика това представлява преднамерено разкъсване на разбирането за начина на производство като единство между нивото на развитие на производителните сили и характера на господстващите в даден обществено-икономически строй и система производствени отношения. А това, както е известно, е едно от определящите положения на марксисткото виждане за устройството на света, за характера на обществото и обществената практика. Чрез “изваждането” от въпросното синтезиращо понятие на производствените сили фактически, а можем да добавим – и съвсем преднамерено – се обезсмисля и другата негова част, свързваща общественото развитие и прогрес и с необходимостта от усъвършенстването на производствените отношения. А премахването на непримиримите, антагонистични класови противоречия и класово разделение на обществото е първата, абсолютно необходима крачка в тази насока.

По този начин в един момент значителна част от ръководните кадри и в КПСС явно се остави “в плен” предимно на грижи и мисли, свързани изключително с обема на производството и икономическия растеж. При това обаче напълно беше пренебрегната и забравена, например, необходимостта да бъдат държани под контрол частната собственост, пазара и механизмите му. А последствията от това се оказаха наистина плачевни - включително и за производството и растежа, които уж следваше да бъдат “обгрижвани” с ”първостепенно внимание”.

Своебразна “връхна точка” на този подход беше “новият” курс, предприет от Горбачов и обкръжението му през 1987 –88 години. Той съдържаше следните три основни направления.

Според първото от тях т.н “реформа на Партията” се заменяше с ликвидацията й и отстраняването й от властта.

На второ място, под “знамената” и лозунгите на ”гласността” средствата за обществена информация в СССР придобиваха изключително антикомунистически, антисъветски и антисоциалистически характер.

Трето – открито се тръгна по пътя на неограниченото, пълно “реабилитиране” и утвърждаване на частната собственост и “свободно предприемаческата” дейност.

Както е известно, на първия етап на “перестройката” през 1985-86 години, намиращите се тогава под контрола на Партия средства за масова информация призоваха за слагане край на “грешките, недостатъците и извращенията”, допуснати в работата й. Разгърната беше широка кампания против корупцията, покровителството, приятелството и роднинството в служебните отношения, поддържането и изпращането на протежета тук и там от страна на високопоставени ръководители. На критика беше подложена и практиката на нагаждачество, формализъм, недостатъчната подготовка на кадрите, слабата идеологическа работа.

В отговор на тази критика ХХVІІ-мият конгрес на КПСС прие специална програма за промени в Партията. Тя предполагаше приемането на нов Устав, в който да бъде засилена ролята на критиката и самокритиката. Предвиждаше и нов подход към колективното ръководство, включващ повишено внимание към личната отговорност. Конгресът специално призова за строг партиен контрол на действията на висшите ръководители на Партията. (9)

Горбачов обаче никога не приложи тези решения и постановки на Конгреса. Вместо това, през 1987-88 години той излезе с идеята, че именно КПСС е “главната пречка” за “перестройката”, след което оповести и решението си да започне “радикална политическа реформа”, целяща отслабването на Партията. Като правило, кампаниите против Комунистическата партия досега - било в СССР или другаде по света - винаги са започвали и започват с призиви за “десталинизация”. Така постъпи и Горбачов.

Стивън В. Коен и Катрина ван ден Хойвел в книгата си “Гласове на гласността” (1989 г.) подчертават, че пръв Хрущов е използвал това “оръжие” срещу противниците си вътре в Партията последователно през 1956 и 1961 год. (10) Явно следвайки същия “пример”, Горбачов и Яковлев през 1987-88 години също започват широкомащабни кампании чрез подчинените им средства за масова информация за “преразглеждане и ревизиране” на историята на Партията.

След това същият подход беше приложен и спрямо икономиката. С непосредственото одобрение и инструкции на Горбачов започнаха систематически обвинения срещу съветската статистика във “фалшификации”, прикриващи “истинските мащаби” на икономическите проблеми на страната.

Според Горбачов те са били много по-дълбоки и ”катастрофални”, отколкото хората са считали, като “причините” за това “кризисно” състояние били… “корените на сталинизма”, уж “неизменно” водещи до “дефицити, спад и стагнация”.

Освен за ставащите все по-очевадни цели на антисоциалистическата му стратегия, “разобличенията” на Сталин и обвиненията в “сталинизъм” бяха използвани от Горбачов и за конкретната му борба срещу непосредствените му противници в Партията, включително и в Политбюро. С помощта на подобни “аргументи” се потърси отслабване на позициите на Лигачов и съюзниците му и тяхното целенасочено злепоставяне пред обществото. Отношенията с Лигачов, който отговаряше в Партията непосредствено и за средствата за масова информация, се изостриха особено след февруари 1987 год. Тогава Горбачов за пореден път реши да отслаби партийното ръководство в тази област. Като “аргумент” за това отново беше изтъкната “необходимостта” от засилване на критиките против Сталин и “сталинизма”.

Според Маршъл И. Голдмън в книгата му “Къде не сполучи перестройката” (1991 год.), този “завой” беше най-малкото пълно отричане на думите и публично обявените само преди шест месеца позиции на самия Горбачов, който тогава пък призоваваше “да не се рови повече миналото”. (11) Нападките срещу Сталин обаче очевидно му бяха необходими през 1987 год. за създаване на коалиция против истински преданите на социализма сили, техните дейци и ръководители. В книгата си “Предотвратеният Армагедон – рухването на Съветския съюз, 1970-2000 години” историкът Стивън Коткин от Оксфордския университет във Великобритания отбелязва, че въпросната коалиция е събирала на едно “както хора, които са отричали Сталин в името на реформирането и усъвършенстването на социализма, така и дейци и слоеве, откровено стремящи се към унищожаването му”. (12) Това дава основания на историци като Стивън Ф. Коен, например, да стигнат до заключението, че още с идването на Горбачов на власт той, както навремето и Хрущов, в хода на поредната “реформа отгоре” очевидно ще прибегне към антисталинизма като основна своя идеология, “оправдание” и първоначално провъзгласена цел”. (“Да преосмислим съветския опит”, 1985 г.) (13)

Веднага след като под това “знаме” през 1987 год. контролът върху средствата за информация беше предаден в ръцете на откровено антикомунистически, антисъветски и антисоциалистически сили, практически намаля значението и необходимостта и от станалите вече ненужни усилия по идеологическото поддържане на гореспоменатата разноцветна обществена коалиция. Скоро след това Горбачов внесе за утвърждаване в Политбюро предложения за намаляване с 50 % на вече утвърдените обеми на държавните поръчки и заставяне на предприятията да предложат останалата част за продажба на пазара. При това, както си спомня Егор Лигачов в книгата си “В Горбачовския Кремъл” (1993 г.), всякакви опити за възражения или дискусия по тези очевидни авантюристични и рисковани мерки са били буквално “заглушавани” и моментално дискредитирани от Яковлевското антикомунистическо и антисоциалистическо “попълнение” в средствата за масова информация, като “прояви на консерватизъм, носещи заплаха за нов икономически спад и кризи”. (14) В такава обстановка Политбюро се оказва принудено да одобри предложения от Горбачов очебийно необоснован и неаргументиран “скок в тъмното”, довел, в края на краищата, страната до такъв стопански “ступор”, от който тя няма изгледи скоро да излезе.

Особено големи “заслуги” за всичко това – освен самия Горбачов – има другият “зъл гений” на “перестройката – Александър Яковлев. Неговото влияние става особено очевидно след 1987 год. Практически той беше както “главният конструктор”, така и “екзекуторът” при онези направления на Горбачовския курс, които бяха непосредствено свързани с мерките по подкопаване на влиянието и парализиране на дейността на КПСС и издигането на решаващи постове и позиции в държавата и обществото на антисъветски кадри, отличаващи се с откровена привързаност към идеологията и практиката на капитализма. Част от тях бяха подбирани измежду определени групи интелектуалци с известни на обществото имена. ”Досиетата” на други от тях пък, поне засега, си остават тайна на кадровиците на “перестройката”…

Яковлев заявява, че е бил “социалдемократ”. Това очевидно е било считано за особено приемлив “етикет” сред “перестройчиците”, тъй като и Георгий Шахназаров, например, един от главните съветници на Горбачов, също говори за себе си, че бил социалдемократ… още от 60-те години. Известният британски анализатор на “Факторът Горбачов” Арчи Браун пък съобщава, че на времето “самият Горбачов представил на тогавашния социалистически министър-председател на Испания Фелипе Гонзалес друг свой близък съветник – Анатолий Черняев – като свое “алтер его” – “второ аз” – също социалдемократ”. (15) (Що се отнася до самия Арчи Браун, според мнението му въпросният Черняев, всъщност, е бил деец и мислител с “откровено либерални политически убеждения”.) А според Антъни ДАгостино именно Черняев, Шахназаров и Яковлев са били и онези, които главно са подготвяли речите и другите важни материали на тогавашния Генерален секретар. (“Революцията на Горбачов”, 1995 г.) (16)

Пак според Браун, под идеологическия надзор - основно на Яковлев - главните политически понятия и постановки на “перестройката” също са претърпели редица изменения. Така например, споменаваният първоначално “социалистически плурализъм” впоследствие се променя в “плурализъм на мненията”, докато накрая придобил съдържанието и вида просто на политически плурализъм”. (17)

По съвършено аналогичен начин и самият Горбачов първоначално говори за “различни форми на реализиране на социалистическата собственост”. Постепенно той започна да “забравя” или “пропуска” – отначало думата “реализация”, после – и “социалистическа”, докато накрая остана просто: “различни форми на собственост”. Обявената първоначално “социалистическа правова държава” се “превърна” само в – “правова държава”.

Подкрепата за “социалистическите пазари” пък стана отначало “пазарен социализъм”, за да приеме накрая “окончателния” си вид като “регулирана пазарна икономика”. (Съвсем скоро се оказа обаче, че дори и това е било просто временно мимикриране, тъй като “регулирана” също на практика веднага отпадна, за да остане само чиста – тоест, от нищо неограничавана - “свещена” “пазарна икономика”.)

Очевидно прилагайки същите “методологически принципи”, Яковлев и лично подчинените му средства за масова информация систематически избягваха дори самото споменаване на понятия като “национализъм” и “сепаратизъм” при отразяването на напреженията и конфликтите, подклаждани на националистическа основа в редица от неруските съюзни републики. Арчи Браун (между впрочем, симпатизант на Горбачов) обяснява по следния начин “технологията” на този род методи:

“По начало един от прийомите на Горбачов беше да вкара отново “в обръщение” идеи и понятия, които по една или друга причина са отпадали от съветския политически “лексикон” през предишните десетилетия. През първите няколко години след издигането му като Генерален секретар той обикновено започваше да ги употребява, като почти задължително добавяше пред тях прилагателното “социалистически”. След това въпросните “новаторски” понятия бяха подлагани на интензивни “дообработки” и “обяснения” на смисъла и съдържанието им, извършвани от съответните екипи “реформаторско” настроени интелектуалци. В резултат на въпросната “вторична преработка”, към 1988 год. понятието “социалистически” вече почти повсеместно изчезва… Онова, което истински впечатляваше при Горбачов, бяха, може би, наистина не толкова “нововъведенията”, колкото уменията му да дава “гражданственост” на съвършено чужди на марксизма-ленинзма идеи посредством простото прибавяне към тях на прилагателното “социалистически” или нещо друго от този род. След година-две тези “добавки” вече изчезваха като “излишни” и въпросните немарксистки понятия и идеи вече биваха възприемани без особени възражения” (10) (В книгата си Лигачов споделя същите впечатления.)

От 1987 год. нататък Яковлев вече съвършено открито работеше против социализма. Под негово ръководство и при активното му лично участие постановката за “мирното съвместно съществуване” като форма на борбата против капитализма с всички сили и средства освен пряко военните, беше променена в духа на уж “задължителното” за съвременната епоха възприемане “от всички” на т.н. “общочовешки ценности”.

Самото “откриване” и пускане в “обръщение” на това понятие също не е лишено от доста голяма доза преднамереност. В издадената още през 1943 год. книга на Хауърд Селсам “Социализъм и етика” се отбелязва, например, че според Ленин класовите ценности на работническата класа като солидарност, сътрудничество, другарска взаимопомощ, единство и прочие ще станат общоприети, общочовешки, универсални тогава, когато и социалистическото общество бъде възприето от всички. Работническата класа, пише той, се нуждае “от създаването на такъв вид етика, която да бъде едновременно и класова, и общочовешка в този смисъл, че да обхваща и ползва било непосредствено или в перспектива всички хора на Земята.” (19)

В интерпретациите на Яковлев и в политическата практика на Горбачов идеите за “универсалните” “общочовешки” ценности бяха използвани обаче преди всичко като оправдание на курса им към все по-голям сговор и открит съюз с империализма. Пак в името на същите цели и “социалистическата демокрация”, първоначално обявена за знаме на “перестройчиците”, не след дълго беше заменена с “демократизация”, разбирана при това изключително като претекст и начин за ограничаване на общественото влияние и политическата роля на Партията. Все в този дух, в края на краищата, и самият социализъм беше “превърнат” просто в “социалистически избор”, при това – вече не като отделен обществен икономически строй и етап от развитието на човечеството, а само – като израз на стремежа към социална справедливост. Степента и процесите на сигурност и сътрудничество между социалистическите и капиталистическите страни в Европа, постигнати най-вече благодарение на изключително нарасналата международна роля на социалистическата общност в световен мащаб, по някакъв почти “магически” начин бяха провъзгласени за - ни повече, ни по-малко – “Наш общ европейски Дом”.

Но това понятие, както съвършено справедливо отбелязва и Джери Хю в книгата си “задължително предполага наличието и на несравнимо по-голяма общност на взаимните интереси, отколкото са запазването на мира, изгодни за двете страни търговия и други подобни форми на сътрудничество”. (20) Подобни неща обаче не съществуваха в Европа и света тогава, не съществуват и сега. (Интересното е, че тази констатация се прави в книгата на Джери Хю “Демократизацията и революцията в СССР, 1985-1991 год.”, издадена през 1997 год. от непосредствено обслужващия администрациите на САЩ Брукингски институт във Вашингтон.)

По този начин, бавно, постепенно, но изключително систематично, както си спомня и Лигачов, се променяха думи и понятия, а заедно с това – и самите дотогавашни основни политически, икономически и стратегически доктрини на управляващата Комунистическа партия и държавата. С различни словесни еквилибристики те бяха просто “обръщани наопаки”. Майкэл Елмън и Владимир Канторович в изследването си “Падането на Съветския съюз и мемоарната литература по този въпрос” (публикувано в изданието “Евро-Азиатски изследвания” през март 1997 год.) пък отразяват същите процеси по следния начин:

“”Явно, в ход беше една истинска война срещу официалната идеология… започната при това много преди да бъдат взети различните радикални решения в Партията.” (22)

И наистина, в началото на 1997 год., макар да бяха все още малцинство в тогавашното Политбюро, което беше реформаторски настроено, но не и ревизионистично, Горбачов и съюзниците му твърде енергично и първоначално не без определени рискове, започнаха да заменят дотогавашното идейно съдържание на “перестройката” с “нова”, “антисталинска” насоченост. В книгата си “Как Горбачов стана реалност – триумфите и неуспехите му” (1991 год.) журналистът от САЩ Робърт Кейзър описва ставащото тогава по следния начин:

“Горбачов, Яковлев, Шеварнадзе и работещите за тях, бяха несъмнено по-изобретателни и енергични от противниците си… От края на 1986 год. и началото на 1987 год. Горбачов и съюзниците му в Партията и сред интелигенцията се държаха малко подобно на непослушни момчета, пуснати в килер с порцеланова посуда и трошащи всичко, каквото им падне, като в същото време явно се наслаждаваха и от самия звук на чупенето.” (23)

Показателно е, че цялата тази активност, осъществявана преди всичко чрез средствата за информация, се вършеше в наистина удивителна координация със западните медии и постоянните им представители в Москва. На това, между впрочем, още на времето постоянно обръщаше внимание Лигачов. Главният кореспондент на “Ню Йорк Таймс” Дейвид Ремник, например, беше очевидно направо “абониран” за срещи и интервюта с Яковлев, съдейки по честотата и редовността, с които мненията му се появяваха, да кажем, в известната тогава серия “Обзори и репортажи на гроба на Ленин”. Очевидно Яковлев, по време на дългия си престой в Северна Америка беше разбрал много добре мощната роля на “Таймс” при формирането на общественото мнение в тази част на света.

С течение на времето икономическите проблеми започнаха да въздействат все повече и повече върху обществените настроения в страната. Това явно съвпадна и с новата роля, която засилващата се, преди всичко нелегална “втора икономика” придобиваше в условията на разгръщащите се открито антисъветски и антисоциалистически процеси. В тази връзка Антъни Джонс и Уилиям Москоф отбелязват в книгата си “Възраждането на предприемаческия дух в Съветския съюз” (1991 год.), че различните видове кооперативни предприятия, особено в търговията и потребителските услуги, са били съвършено законна форма на собственост, приемана като абсолютна нормална част от икономиката практически през целия период от съществуването на Съветския съюз. През тях редовно е преминавала поне ¼ от целия обем на търговията в страната. През 1987 год. обаче в тази сфера настъпват извънредно големи промени. Ето как са описани те от въпросните автори:

“Кооперативите, които се появиха след приемането през 1987 год. на т.н. “Закон за професионална трудова дейност”, фактически нямаха нищо общо с познатите дотогава кооперативни предприятия… Всъщност, едва ли бяха много хората в тогавашния Съветски съюз, които повярваха въобще, че това бяха кооперативи. Това бяха чисто частни предприятия, представени като “звена” на социалистическата икономика. А след като веднъж беше установена законова база за тяхното вече легално съществуване, настъпи коренен обрат както в мащабите, така и в целите на дейността на т.н. “втора” или “алтернативна” икономика.” (24)

Пак според тези автори, въпросните лъже-кооперативи, всъщност, са били “просто престъпни организации”. (25) Икономистът Виктор Перло пък в студията си “Икономическата и политическа криза в СССР” (поместена през август 1991 год. в сп. “Политикъл Афеърс”) изтъква, че ако към края на 1988 год. въпросните “кооперативи” са имали един милион наемни работници, то само след година броят им е възлизал вече на пет милиона. (26)

Това ускорено, безконтролно разрастване на “втората икономика” осезаемо подкрепи вече задълбочената тенденция за преминаване към “пазарна икономика”, значително подсили антикомунистическата и антисъветска опозиция и допълнително подкопа общественото доверие към КПСС като партия, способна да защити социализма и социалните му завоевания. В тази връзка Грегъри Гросмън изтъква, че освен всичко останало, за доста хора “втората икономика” е послужила и като един жив пример за това, че може да има и друг начин на стопанисване, “различен от вече известната система на обобществена икономика с единна система на планиране”. (По-подробно тази теза е развита в изследването на автора “Втората икономика – стимули или “проклятие” за реформите в официалната съветска икономика”, излязло през 1989 год. в сборника “Икономическите реформи в света на социализма”.) (27)

Всичко това на практика превърна “втората икономика” в изключително важна част от материалните структури в обществото, които много енергично работеха за засилване на разрушителните политически процеси в страната. Катализаторът на всички тези тенденции беше съдбоносният Пленум на ЦК на КПСС, проведен през януари 1987 год. под основния лозунг: “За демократизация!”. Всъщност, това беше и началото на вече взелия съвсем определени очертания процес на пълното отстраняване на КПСС от функциите и лостовете на реалната политическа и икономическа власт. Самият Пленум дотогава беше отлаган вече три пъти, което само по себе си беше достатъчен повод да се констатира наличие на съществени различия сред най-висшите ръководители.

Според Джон Б. Дънлоп в книгата му “Краят на Съветската империя и възраждането на Русия” (1993 год.), на Пленума Горбачов изненадващо обявява, че скъсва с всичко, считано дотогава за негова политика през изминалите две години от идването му на власт. При това, както подчертава Дънлоп, той е “излъчвал изключително самочувствие и увереност”. (28) На този Пленум Горбачов предлага редица промени в политическата сфера, като например, издигането на повече от един кандидат за поста Първи секретар на Партията от областно до републиканско равнище. (29) Предвижда се също издигането и на непартийни кадри на висши постове в управлението на страната. В предприятията и общите им събрания се предлагаше въвеждане на тайно гласуване при избиране на различните видове ръководители. Горбачов мотивираше предложенията си с дотогавашни слабости на социалистическата демокрация, които, според него, “са станали спирачка при провеждането на предлаганите от него “реформи”. (30)

Вторият човек в Партията, Егор Лигачов е считал, че предлаганите от Горбачов промени ще имат съдбоносно значение. Той обаче е влагал в това съвършено различен смисъл. След тях, според него, “процесите на т.н. “демократизация” излизат извън всякакъв контрол и стават направо неуправляеми… Обществото започва да губи стабилността си, а навсякъде се налагаше идеята, че вече буквално всичко е позволено”. (37)

И все пак, на Януарския пленум през 1987 год. Горбачов не успя да постигне всичко, което му беше нужно. За целта той се опита да прокара решение за свикване на Извънредна общосъюзна партийна конференция по-рано от редовния конгрес, насрочен за 1990 год. През януари ЦК отхвърли това негово предложение. Той обаче успя да го прокара на следващия Пленум през юни 1987 год. Тогава ЦК се съгласи през юни 1988 год. да се състои Извънредна конференция на КПСС.

Отново според професор Джон Дънлоп от Принстънския университет в САЩ това решение е било изключително важно за тогавашната стратегия на Горбачов, целяща изолиране на Политбюро, където така и не е разполагал с нужното му болшинство, и преминаване към система, при която той практически еднолично да прокарва решенията си. Друг елемент на същата тази стратегия очевидно бяха широко разгласяваните публични речи и изказвания, които той правеше в качеството си на Генерален секретар на КПСС. Така например, съвсем наскоро през Юнския пленум през 1987 год. той държа голяма реч, в която вече говореше за т.н. “състезателно начало” при избирането на ръководни партийни постове като за нещо едва ли не вече утвърдено от все още предстоящата Извънредна конференция. Според анализатора от известния Брукингски институт във Вашингтон Джери Хю, това вече е било явен знак за предстоящото прехвърляне на властта от Партията към държавните органи и апарат. “Очевидно Горбачов вече беше твърдо решил да смени дотогавашната основа на властта си от партийните структури към една президентска администрация” – пише Хю в книгата си “Демократизацията и революцията в СССР, 1985-1991”. (32)

Фактически може да се счита, че още през януари 1987 год. е бил взет курс към промяна на системата, при това много по-мащабна и значима дори от най-острата борба за лична власт или от чисто институционната смяна на една форма на управление с друга. По думите на самия Горбачов от онези години, т.н. “демократизация” фактически е била смяна на марксистките норми и виждания за партийно строителство и ролята на Партията в обществото със социалдемократически. Горбачов отхвърляше Ленинското учение за ръководната роля на Партията и принципа на демократическия централизъм при нейната организация и функциониране. Във връзка с това симпатизиращите му Дейвид М. Котц и Фред Уиър “Революцията отгоре” (1997 год.), отбелязват, че както и всички социалдемократи навсякъде по света “Горбачов и кръгът около него разглеждаха онова, което те разбираха под думата “демокрация” като цел сама по себе си. При това значението й за тях изглежда беше такова, каквато беше и целта за построяването на социализма при предишните поколения партийни ръководители.” (33) (Нека читателите само направят сравнението какво всъщност е донесло на страната и хората осъществяването на едната и какво – другата от въпросните две цели. – Доп. пр.)

Силите, които се стремят към унищожаването на Комунистическата партия и влиянието й в обществото, много рядко обявяват това открито. Ето защо и цялата операция по парализирането, а после – и разрушаването на КПСС - започва като едно изключително внимателно прикривано подмолно действие. На повърхността “новият” политически курс на Горбачовското ръководство за повечето съветски хора изглеждаше просто като един пореден етап от усилията за решаване на редица отдавнашни и добре познати проблеми на строителството на социализма. В съзвучие с тези широки обществени настроения и очаквания бяха и първоначално обявените конструктивни реформи, осъществявани през периода 1985-86 години от тогава все още колективното ръководство на КПСС. През тези две години те наистина работеха в посока на ускоряване на темповете на икономическия растеж, усъвършенстването на социалистическата демокрация, укрепването на Ленинските принципи на партиен живот, заздравяването на международните позиции на социализма.

Когато в началото на 1987 год. за пръв път се заговори за “демократизация”, практически никой не възприе това като нещо противоречащо на всичките тези цели. Привържениците й, разбира се, усилено твърдяха, че тя ще гарантира и ускори “реформите “ в Партията, ще спомогне за отделянето на функциите на Партията от тези на държавата, ще направи “перестройката” необратима и прочие. Самият Горбачов при това никога не произнесе нито фраза, даже дори - дума, които биха могли да предположат някакви контра-революционни и антисъветски намерения. Той никога не призова открито: “Нека сложим край на политическата роля и обществената власт на КПСС! Да лишим Секретариата на ЦК от функциите му, да го заменим с безсмислени и безполезни комисии! Да се откажем от всякакъв вид надзор и контрол, и, в края на краищата, да “освободим” и самия Генерален секретар от досегашните му права и задължения! Нека всички местни партийни организации бъдат “напълно свободни” от центъра и не се обръщат към него по какъвто и да било повод!”

Точно това се вършеше обаче в действителност, но се прикриваше твърде умело с фрази, звучащи като “леви”. Често употребяваните изрази от рода на “реформи, по-радикални откогато и да било” или “истински революционна перестройка” само прикриваха истински капиталистическата насоченост на провеждания на практика политически курс. Освен това, едва ли някой някога можеше въобще да си представи, че ще е възможно един Генерален секретар на КПСС да започне да работи за отстраняването от власт и унищожаването на възглавяваната от самия него партия. Но колкото и абсурдно да изглежда днес и отстрани, точно това се вършеше тогава.

Обстановката съвършено целенасочено допълнително се объркваше от все по-засилващата се и ставаща все по-открито антипартийна и антисъветска активност на официалните средства за масова информация. В съобщенията и коментариите им всичко биваше обръщано с “главата надолу”. В тях истинските комунисти, които искрено се стремяха да запазят социализма и Партията, бяха задължително дамгосвани като “консерватори”, докато работещите за възстановяването на капитализма се представяха като “демократи”. При това, очевидно никой не се смущаваше от обстоятелството, че това беше термин пряко заимстван от практиката на западните капиталистически медии.

Когато една армия по време на война отстъпва от дадени позиции, за нея, като правило, е още по-трудно да се защитава успешно и на следващите. В политиката, подобно на войната, отстъплението в даден сектор почти задължително води след себе си отстъпления и по други пунктове. Така например, чрез информационните средства, предварително отдадени в ръцете на антисоциалистическите сили, Горбачов успяваше да отслаби влиянието и позициите на противниците си в Политбюро. Това обаче от своя страна подкопаваше и колективното ръководство на Партията и страната, задълбочаваше разцеплението в КПСС. Така се затормозяваха и всякакви следващи авторитетни и решителни колективно вземани решения било в икономическата област или по отношение на националния въпрос.

По аналогичен начин нито яростните антисталинови кампании, нито откритото реабилитиране на Бухарин и икономическите му идеи, спомагаха за балансираното и всестранно изясняване на спорните факти и истини от историята на Партията. Онова, което обаче тези, безспорно политически кампании успяваха да постигнат беше, че с тяхна помощ бяха поставени в положение на “отбрана” антиревизионистическите и антикапиталистически сили в Партията и обществото. Благодарение на тях беше осигурена и достатъчно “търпима” или, може би, по-скоро – пасивна обществена обстановка, благоприятстваща премахването на ръководната роля на КПСС в икономиката.

През март и април 1988 год. очевидно имаше сериозен сблъсък във Висшето ръководство на Партията. Той така и остана докрай неизяснен, тъй като и непосредствените участници в него и опитващите се да коментират и анализират въпросните събития, даваха доста различаващи се, а понякога и противоречиви версии за тях. Разнообразието на мненията е такова, че дори и днес е практически невъзможно да се “пресъздаде какво точно и по каква хронология се е случило тогава. С доста голяма степен на сигурност могат да бъдат определени обаче основните насоки на събитията, както и значението и последствията им. Показателно е, че в това отношение иначе разнообразните менения на различните коментатори и анализатори в основни линии се схождат.

Първата от тези общи оценки е, че очевидно ролята и мястото, което насочената за юни същата година Извънредна партийна конференция е заемала в плановете на Горбачов, са довели до изостряне на съществуващите напрежения във Висшето ръководство на КПСС. Вече отбелязахме намеренията на тогавашния Генерален секретар да поиска непосредствено от Конференцията одобрение на замислените от него “реформи” в политическата област. Различните оценки за характера и евентуалните последствия от тези мерки бяха факторите, ускорили изострянето на политическата криза.

Основната й външна изява се оказа обаче най-вече… известната публикация във вестник “Советская Россия” от 13 март 1988 год. на писмото на преподавателката по химия от Ленинградския политехнически институт Нина Андреева, озаглавено “Не мога да се откажа от принципите си”. Както историята, така и съдържанието на въпросната публикация като правило винаги заемат почти централно място във всички анализи на процесите на изостряне на политическата криза и крушението на социализма в тогавашния СССР. Сборникът "Съветската система -–от криза към крах” на Александър Далин и Гейл У. Лапидъс, издаден през 1995 год. (34) е показателен в това отношение.

Накратко, въпросното писмо остро критикуваше някои от пагубните последствия, които по-късните интерпретации и практики на политиката на “гласността” имаха върху идеологическите и мирогледни ориентации на съветското общество. Както ще се убедим впоследствие, съдържанието му изразяваше просто една от известните гледни точки по тези въпроси. По-скоро, може би, беше удивително, че един от централните тогавашните съветски вестници отдели няколко от страниците си за неговото иначе доста пространно и обстоятелствено съдържание. Още по-учудващо е, че публикация в пресата на една, все пак обикновена съветска гражданка, незаемаща дори и най-низова политическа длъжност, направена при това в условията на “гласността”, беше в състояние да предизвика истинска политическа криза на равнището на най-висшето политическо ръководство на (тогава все още) най-мощната политическа и военна сила в тогавашния свят…

Кризата продължи почти месец. Повече от седмица от този месец Политбюро плътно се занимаваше с разисквания по съдържанието на въпросната публикация. Естествено възниква въпросът: “Нима нямаше през цялото това време и други, не по-малко важни въпроси за обсъждане от най-висшия колективен орган на управляващата тогава Партия? Към това ще се върнем отново малко по-късно в нашето изложение. А сега ще отбележим само, че в хода на въпросната “криза” Горбачов успя да разгроми и дискредитира всички ляво настроени негови противници в тогавашното Политбюро. Независимо от възможните лични подбуди на различните индивидуални участници, замесени в случая “Нина Андреева”, той на практика съвпадна с най-решаващия момент от “завоя” на “перестройката” в посока надясно. Вследствие на този “завой” “перестройката” “се прости” с началния си почти двугодишен период, когато съдържанието й бяха усилията да бъдат продължени започналите по времето на Андропов реформи, целящи истински положителни промени в развитието на социализма. Вместо него беше наложен курс, открито враждебен във всичко, традиционно свързвано със социалистическата обществено-икономическа формация – ръководната роля на Комунистическата партия, обобществената собственост върху средствата за производство, системата за единно стопанско планиране.

От страна на Горбачов, апологетите му, както и от много от западните коментатори, беше пусната в обръщение една изключително едностранчиво и безкрайно пристрастна версия за развоя на събитията през март и април 1988 год. Те “в хор” обявяваха писмото на Андреева като “образец на неосталинизма, антисемитизма и руския национализъм”. То беше “издигнато” дори в ранг на “антиперестроечен Манифест”. Заедно с това бяха пуснати в ход и твърденията, че както съдържанието, така и публикуването на писмото са дело на определена “конспирация”, ръководена от Лигачов, целяща да се сложи край на “перестройката”. По света въпросната теза беше разпространена както от самия Горбачов в неговите “Мемоари”, така и от книгата на близкия му съветник Анатолий Черняев "Шест години с Горбачов"”(2000 год.) и от автори като Рой Медведев и Джулието Киеза “Време за промяна” (1989 год.), Робърт Кейзър “Как явлението Горбачов можа да стане действителност” (1991 год.), Ицхак М. Брудни “Предвестници за опозиция на перестройката” в сборника “Крайъгълните камъни на гласността и перестройката” под редакцията на А. Хюет и Виктор Х. Уинстън (1991 год.), Антъни ДАгостино “Революцията на Горбачон” (1998 год.), Дейвид М. Котц и Фред Уиър “Революцията отгоре” (1997 год.), Джоузеф Гибс “Горбачовската гласност” (1999 год.).

От тях Медведев и Киеза определиха въпросната публикация на Нина Андреева дори като “мини опит за държавен преврат”. (36) Както тогава, по време на непосредствените събития, така и впоследствие, този вид мнения се базираха изцяло на различни с нищо не потвърдени слухове, уж правени някъде изявления или на съвършено тенденциозни интерпретации на случилото се.

В действителност имаше обаче не само опит, но и съвсем реално осъществен държавен преврат. Случаят с писмото беше най-целенасочено и успешно за тях използван от групата на Горбачов и Яковлев за преднамереното злепоставяне и пълното организационно неутрализиране и унищожаване на Егор Лигачов и всички подкрепящи резервите и съпротивата му спрямо оформящия се десен завой на “перестройката”. Като се има предвид, че всичко това ставаше в месеците, непосредствено предшестващи исканата от Горбачов Извънредна партийна конференция, тезата за действително извършения държавен преврат, скриван зад изобилната “димна завеса” за мнимия “заговор” на Нина Андреева и Лигачов, изглежда единствено потвърдена от истинския ход на историческите събития. Във всеки случай това е, което действително стана тогава. Всичко останало бяха, в най-добрия случай, “домислени”, доизписвани или доизказвани с явно тенденциозни цели хипотези, по същество граничещи с пълни измислици.

Във връзка с това, ако се върнем към конкретното съдържание на въпросното “Писмо” на Нина Андреева, ще се убедим, че то далеч не е такава “яростна антисемитска“, “фронтална атака” срещу перестройката от “неосталинстки националистически позиции” (37), за каквото обикновено се представя от автори като, например, Ицхак Брудни, един от анализаторите на Брукингския институт във Вашингтон, и други като него.

Самото заглавие на Писмото, което журналистът от САЩ Робърт Кейзър определи като “провокационно” (38), беше взето от една от речите на Горбачов. Краят му пък отново е цитат от изказване на Горбачов относно”значението на марксистко-ленинските принципи”. Освен това публикацията на Нина Андреева не съдържаше какъвто и да било анализ на икономическите, вътрешнополитически или международни аспекти на курса, провеждан от тогавашния Генерален секретар и обкръжението му.

Въпросното Писмо, всъщност, даваше израз на загрижеността на една университетска преподавателка от неточните и неясни представи, които някои писатели и творци от епохата на “гласността” разпространяват най-вече в съзнанието на студентите и други слоеве на младите поколения. Конкретно тя има предвид произведенията на драматурзи-“перестройчици” като Михаил Шатров и писатели от рода на Анатолий Рыбаков, които пишат предимно на исторически теми. Андреева критикува редица моменти от произведенията им, които, според нея, представят тенденциозно определени периоди от съветската история, включително и времето на управлението на Сталин. Тя подлага също на критика две основни идеологически тенденции в тогавашното съветско общество, които, според нея, имат сериозна антисоциалистическа насоченост. По нейно мнение това са, от една страна, “неолиберализмът” или т.н. “ляв либерализъм” и “новото славянофилство” или “руския национализъм” – от друга.

Съвременните разновидности на “либерализма” според нея, пораждат илюзии за някакъв “хуманен социализъм”, който може да бъде постигнат и да функционира (наистина, по някакви почти необясними начини) без социално-класови борби и противоречия. Той поставя индивидуализма над колективизма, възхвалява "демократичните ценности" и “постиженията” на капитализма. Друг обект на критиките на Андреева са “модернистичните увлечения” в културната област, преднамереното насаждане на религиозни настроения и култове, преклонение пред различни “технократични идоли” и прочие.

“Новото славянофилство” пък, според нея, възражда неправомерни романтизирани представи за живота в дореволюционна Русия и за тогавашното положение на селячеството. По този начин, от една страна се забравя, че то е било потискано и експлоатирано съсловие, а от друга се пренебрегва революционизиращата роля на работническата класа и историческото значение на стратегическия съюз между трудещите от града и селото за победата на Социалистическата революция и за последователното успешно строителство на социализма. (39)

В пълно противоречие с безкрайно яростната, макар и напълно неоправдана, рязко отрицателна кампания срещу публикацията във вестник “Советская Россия”, общият тон и съдържанието на “Писмото” на Нина Андреева са изключително умерени, балансирани и добре аргументирани. Нищо общо с действителността нямат широко тиражираните твърдения на журналисти като Робърт Кейзър, че то представлява “неистова защита на Сталин” а авторката му е просто “глашатай на неосталинизма”. (40) Нещо повече: самата Андреева заявява, че и тя, подобно на всички съветски хора, споделя както болката, така и “гнева и възмущението”, породени от репресиите през 30-те и 40-те години, от които е пострадало и нейното семейство. Освен това в писмото й изрично се подчертава, че както решенията на ХХ Конгрес на КПСС от 1956 година за “култа към личността”, така и речта на Горбачов по случай 70-та годишнина от Великата октомврийска социалистическа революция са фактори с “непреходно научно значение”. (41)

Изключително показателно е, че първият сигнал за рязко отрицателната кампания срещу публикацията във вестник “Советская Россия” идва от страна на официалната журналистическа гилдия на САЩ, при това – с обвинението за “антисемитизъм”. “Патентът” за неговото откриване изглежда принадлежи на журналиста Робърт Кейзър и на някои други негови колеги, акредитирани в Москва, които се постараха да “видят” именно това в употребения в “Писмото” термин “космополитизъм”. (42)

Всъщност там въпросното понятие беше използвано при критиката на такива интерпретации на разбирането на “интернационализма”, които пренебрегват или въобще отричат спецификите и едва ли не – дори самото право на съществуване на националното. При това, от текста на Андреева ставаше съвършено ясно, че обект на критиките й са изключително вътрешни обществени нагласи и настроения, неправомерно и неаргументирано идеализиращи всичко, свързано със Запада и идващо от него. Ако Писмото беше насочено конкретно срещу някого, то това бяха много различните групи от т.н. “отказники”, тоест, хора, които по една или друга причина бяха склонни да обърнат гръб не само на социализма, но и на страната си въобще и чиято единствена “мечта” беше да емигрират на Запад. (43)

Показателно е, че дори официалното мнение на Политбюро, което в общи линии осъждаше писмото, не потвърди тезата за наличие на “антисемитизъм” в него. За обвиненията в “руски национализъм” пък нямаше никакви други основания, освен това, че според Андреева по онова време именно националистите са били единствените, които са обръщали внимание на такива проблеми като разрушаването на околната среда, корупцията и алкохолизма. В същото време обаче тя рязко критикува романтичните и силно изопачени възгледи на различни крила на национализма за руската история.

Не съществуват и никакви доказателства, че Писмото на Андреева е било някакъв “антиперестроечен Манифест”, дело на групата около Лигачов. Всеки един от тях категорично отхвърля този вариант. Симпатизиращият на Горбачов историк Джоузеф Гибс също изтъква в книгата си “Горбачовската гласност” (1999 год.), че усилията му да докаже някакво участие на Лигачов около публикацията в “Советская Россия” не са дали никакъв резултат. Нито едно от многобройните му интервюта с хора от редакцията на този вестник не са подсказали наличието на каквито и да било улики в тази насока. (44) Историкът Стивън В. Коен пък подчертава във въведението си към книгата на Лигачов “В Горбачовския Кремъл”, че той никога не е бил интригант просто по силата на характера си, а циркулиращите твърдения, че се е намирал “в дъното” на историята с Писмото на Нина Андреева, са “лишени от каквито и да било доказателства. (45)

Може би единствен Горбачов в своите “Мемоари” се опитва да даде поне някакъв, приличащ на “разумен” аргумент, с който се опитва да подкрепи тезата за “конспирацията” на Лигачов и Андреева. Според него въпросното Писмо съдържало “определена информация, достъпна само на относително ограничен кръг хора”. Той обаче също не подкрепя с нищо това свое твърдение.

Както общия въздържан тон на Писмото, така и някои явно твърде специфични за личния стил на авторката негови особености, съчетани при това и с определени неточности, едва ли правят от въпросното произведение документ с програмен характер от най-високо равнище. Дори симпатизиращите на Горбачов Рой Медведен и Джулието Киеза забелязват в книгата си “Време на промени” (1999 год.), че Андреева, например, е приписала мисли на философа Айзък Дойчер на политик от ранга на Чърчил. (47)

А ако публикацията в “Советская Россия” е била планирана да бъде “Манифест против перестройката”, то защо тогава на авторката й е било необходимо по един наистина учудващ начин да призовава в него към въздържане от критики както на “гласността”, така и на “перестройката”? Единственото, за което тя истински настоява е в текущите в обществото дебати да бъде включен и такъв “важен и кардинален въпрос”, какъвто е “ръководната роля на Партията и работническата класа”. (48)

Независимо от всичко това обаче Горбачов и Яковлев очевидно бяха взели решението да се възползват от появата на Писмото и да започват най-широка кампания против него, като при това го обявяват за “изключително опасна заплаха” за целия процес на “реформите”. (Ако приложим към тази дискусия и издигнатия от авторите на книгата научен принцип да търсят потвърждението или отрицанието на истинността на даден факт или оценката за него преди всичко и изключително в пълния контекст на реално протичащите по същото време конкретни исторически събития, ще получим, може би, още по-красноречиви, макар навярно и направо шокиращи за редица хора резултати. Накратко, Политбюро се е занимавало почти непрекъснато с обсъждането на вестникарска публикация на една, дотогава никому неизвестна университетска преподавателка, по същото време, когато в международната и военно-стратегическа сфера са били правени еднолично от Горбачов безпрецедентни едностранни отстъпки. За това ще става дума нееднократно и по-късно в настоящата глава и в останалите части на книгата. Позволяваме си само да напомним на читателите да не възприемат всичките тези факти линейно, тоест, ставащи “едни след други” по реда, по който ще ги прочетат, а като причинно-следствени съвкупности към определени решаващи моменти във времето. Периодът около прословутото Писмо явно е бил такъв възлов момент, когато са се оформяли особено съдбоносни насоки за всички последвали събития. - Доп. Пр.)

А що се отнася до самата история с Писмото, то тя конкретно се разви по следния непосредствен начин. Във връзка с това обикновено се изтъква, че в деня след публикацията Лигачов има среща с някои от ръководителите на средствата за масова информация. По-нататък автори от рода на вече споменатия Джоузеф Гибс като правило подчертават, че въпросната среща била “извънредна” (49) и на нея Лигачов бил разпоредил Писмото на Нина Андреева да бъде препечатано и от останалите издания в страната. По този начин нещата явно се “подреждат” в руслото на една “предварително подготвена конспирация”.

Що се отнася до самия Лигачов, той нееднократно обяснява, че въпросната среща е била съвършено рутинна за него. Тя е фигурирала в програмата му още от предишната седмица. Била е посветена на редица въпроси на работата на средствата за масова информация, за които той, като втория човек в Партията, непосредствено е отговарял. В хода на срещата той се е изказал положително за Писмото в смисъл на проявен интерес от страна на медиите към отразяването на историческата тематика, но не бил се разпоредил за неговото препечатване и допълнително тиражиране. В книгата си “Десет години, които разтърсиха света. Ерата на Горбачов през очите на Началника на кабинета му” (1994 год.) Валерий Болдин, Завеждащ кабинета на Горбачов, твърди, че дори самият Горбачов узнава за Писмото още в деня на публикуването му и на път за 4-дневно официално посещение в Югославия, заявява: “Всичко е наред”. (51)

Мнението му обаче рязко се променя при завръщането му в Москва. Тогава Яковлев го информира, че Лигачов и някои други от членовете на Политбюро одобряват съдържанието на Писмото, че то е било препечатано от пресата в провинцията, а в Ленинград го разпространявали в големи тиражи.

Тогава Горбачов заповядва да бъде извършено разследване как въпросната публикация се е появила в “Советская Россия”. Очевидно тогава е било взето решение Писмото на Нина Андреева да бъде третирано като събитие с “особена важност” и да бъде използвано като повод за нанасяне на предварителен удар по противниците на линията на Горбачов в Политбюро. Според Гибс той се бил съгласил с предложението на Яковлев “ответният”, всъщност, настъпателният удар да бъде нанесен “на най-високо равнище”. (52)

В изпълнение на този план, както го показват близките до Горбачов Рой Медведев и Джулието Киеза, Генералният секретар лично свиква среща с представителите на средствата за масова информация. На нея вестник “Советская Россия” е подложен на унищожителна критика. (53) След това, по данни на Лигачов, започнали да се разпространяват и слухове за някакъв “заговор на враговете на перестройката”, уж организиран от тях по такъв начин, че публикуването на “Манифеста” на Нина Андреева да съвпадне с отсъствието на Генералния секретар от страната. (54) По-нататък, в продължение на следващите два месеца Политбюро през март и април посвещава поне цели три от заседанията си на обсъждания на публикацията в “Советская Россия”. Веднъж е било свикано дори извънредно заседание. (Ще си позволим да напомним отново, че цялата тази ”особено наложителна” и “отговорна” активност е била демонстрирана именно след поредното “историческо” посещение на Горбачов във Вашингтон, по време на което, както вече отбелязахме, той направо е стреснал дори тогавашния президент на САЩ с “инициативите” си едностранно да бъдат унищожени всички съветски ракетни системи, на които Западът не е имал свой аналог. Тези и други “маловажни” въпроси обаче дори не са били представени на вниманието на Политбюро, което практически непрестанно е било принуждавано да обсъжда огромните “опасности”, идващи от страна на една публикация на обикновена университетска преподавателка- - Доп. пр.)

Архивите показват, че по онова време Политбюро е заседавало по 5-6 часа дневно с една-единствена точка на дневния ред: “Писмото на Нина Андреева”. Никога дотогава в цялата си история Висшият орган на Партията не беше обръщал такова голямо внимание и не се беше занимавал толкова дълго време с обсъждане на статия във вестник.

При това, както свидетелства Лигачов, атмосферата на самите заседания вече с нищо не подобавала онази “свободна, демократична и спокойна обстановка”, характерна за началните дни на “перестройката”. Тон на всичко е давал Яковлев. На него принадлежи и формулировката, че Писмото на Андреева представлява “Манифест на антиперестроечните сили”. Пак според Лигачов, “Яковлев през цялото време се държеше като истински господар на положението. Обикновено пръв му пригласяше Вадим Медведев. Те полагаха всевъзможни усилия да натрапят на Политбюро виждането, че въпросната публикация не е просто една обикновена статия във вестник, а “програма” за завръщането на “сталинизма” – най-голямата опасност за “перестройката”.

Макар и да не е споменавал лично името на Лигачов, Яковлев поначало е представил нещата така, сякаш някой “лично заинтересован стои “в дъното на всичко това” с цел организиране на “заговор”. От това моментално се е подразбирало, че става дума именно за Лигачов. Той самият си спомня, че в един момент заседанията са се превръщали в истински “лов на вещици”, наподобяващ всичко онова, което “перестроечната” преса и литература са пишели за “най-лошите дни от времето на Сталин”. Горбачов, много естествено, “безрезервно подкрепял Яковлев”. Атмосферата била толкова нетърпима, че, в края на краищата, дори онези членове на Политбюро, които първоначално имали други мнения относно Писмото, били заставени да променят позициите си. При това, “самият Горбачов в най-прекия смисъл на думата буквално лично се е нахвърлял на всеки, които, по негово мнение, в недостатъчна степен е осъждал “деянията” на Нина Андреева. (55)

Така започналият “лов на вещици” продължаваше със седмици. В един момент специална комисия на ЦК дори устроила “рейд” в помещенията на “Советская Россия” със задачата да търси доказателства за “заговора”. (56) Друг ход на Горбачов е свикването на поредното заседание на Политбюро именно на 30 март, когато Лигачов е бил на тридневна командировка в провинцията. Темата отново е била осъждане на Писмото на Нина Андреева. Този път Горбачов превръща заседанието буквално в “изпит за вярност” към линията и личността му. “Всеки един трябва за заяви безрезервно на чия страна е” – примерно такива са били думите му към явно слисаните членове на Политбюро.

Заедно с това той е прибягвал и до друг вид психологически натиск и шантаж. Заплашвал е, че ще “подаде оставка”, ако заседанието не вземе “ясни” решения и не направи “верния” избор. В края на краищата, всички присъстващи разкритикували статията и “Советская Россия”. Била приета резолюция осъждаща редактора на вестника Владимир Чикин. Гласувано било и предупреждение към Лигачов. Накрая въпросното заседание на Политбюро одобрило и съставения от Яковлев текст за официално осъждане на Писмото на Нина Андреева. (57) По този начин Горбачов успява не само да изолира и публично да унижи Лигачов, но и да разедини допълнително и постави в положение на отбрана всички явни или потенциални влиятелни противници на оформящия се “нов” курс на “перестройката”.

В броя си от 5 април “Правда” публикува вече Яковлевското “Осъждане” на Писмото. В него, между другото, се казва следното: “За първи път читателите имаха възможност да се срещнат във въпросната публикация на “Советская Россия” с една най-концентрирана форма… на нетърпимост и отхвърляне на самата идея за обновление с наглото изявяване на изключително консервативни и догматични позиции”. По-нататък в “Осъждането” се говори, че “защитавайки Сталин” поддръжниците на Писмото защитаваха “правото на произволно прилагане на властта”.

На следващия ден “Советская Россия” беше принудена също да публикува този документ. На 15 април пък бяха поместени и самокритични материали, придружени от явно целенасочено направени извадки от оригиналния текст на Писмото на Нина Андреева. Паралелно с това практически всички вестници бяха буквално залети от вълни писма на граждани, които уж “спонтанно” изразяваха “възмущението” си от нейното произведение или, може би, по-скоро от онова, което беше написано за него в Яковлевското “Осъждане”. (58)

Следващият етап на тази кампания започна, когато на 8 април в Ташкент Горбачов обяви, че “съдбата на страната ни и социализма са поставени под въпрос”, като при това изтъкна, че явно някой друг вместо Лигачов ще трябва да поеме идеологията. (59) На заседанието на Политбюро от 15 и 16 април пак Горбачов заяви, че разследването по случая “Андреева”е показало, че “всичко е било започнато от тук, от тази зала”. (60) Яковлев, от своя страна, произнесе поредната си дълга реч, завършваща с неизменната квалификация на Писмото “Манифест против перестройката”. (61) Заедно с това и тогавашният министър-председател Николай Рижков също обвини Лигачов, че навлиза в сфери “извън неговата компетенция”. (62) В края на въпросното заседание, както посочва Робърт Кейзър, “Лигачов се оказа вече съвършено изолиран”. (63) Той беше освободен от повечето от заеманите от него длъжности, като идеологията и средствата за информация преминаха към Яковлев.

По този начин Горбачов и Яковлев съумяха успешно да превърнат Писмото на Нина Андреева, което не се различаваше съществено от хилядите други повече или по-малко критични материали от времето на “перестройката”, в претекст за политическото дискредитиране и отстраняване на основния им противник в Политбюро Егор Лигачов. Съдбата му последваха и много други партийни и държавни дейци на различни равнища, известни с убедените си позиции против ревизионизма. Разправата със “Советская Россия” и с други подобни медии, които съпътстваха въпросните чистки, дават основание дори на историци като Джоузеф Гибс да стигнат до заключение, че “очевидно, единствената приемлива функция на налагащото се ново разбиране за гласността беше тя да служи максимално за осъществяването на онзи курс на перестройката, към който се стремеше Горбачов.” (64)

Все в тази насока, Рой Медведев и Киеза пък съобщават, че наскоро след отстраняването на Лигачов, явно още преживявайки задоволството си от извършеното, Яковлев споделил със свой приятел “така ние успяхме да преминем нашия Рубикон” *. (65) А самият Горбачов явно също не без видимо удоволствие бил казал, че Писмото на Нина Андреева, в края на краищата, се било появило “за добро”. Наистина, вследствие на него беше отстранен Лигачов, медиите бяха приведени в пълно подчинение и бяха създадени условия за нова, още по-силна вълна на “антисталинизъм”. Анатолий Черняев, помощникът на Горбачов, си спомня за онези събития по следния начин: “Дори и да я нямаше Нина Андреева, ние трябваше по някакъв начин да я измислим”. (66)

* Рубикон е историческо название на рекичка в Италия. Казват, че на времето Цезар дълго размишлявал, преди да я премине на пътя си към Рим, за да установи своя еднолична власт там.

В наше време “Рубикон” е синоним на “решителна стъпка” към осъществяване на даден план или взето решение. – Бел. пр.

Победата, удържана от Горбачов около публикацията в “Советская Россия” беше триумф на неговата разновидност ревизионизъм. Отстраняването на Лигачов на практика разчисти пътя и към пълното едностранно програмиране на насрочената за юни 1988 год. ХІХ Общосъюзна конференция на Партията. След като беше отстранен от решаващите в дадения политически момент висши ръководни длъжности по отношение на идеологията и медиите, Лигачов беше на практика демонстративно отпратен в сектора по селското стопанство. Скоро Горбачов се избави фактически от всички предишни членове на Политбюро под претекста, че в едни или други моменти са имали определени резерви към прословутото вече Писмо на Нина Андреева. Е, остана, разбира се, Анатолий Лукиянов, негов стар приятел още от студентските години.

Ако, образно казано, Януарският пленум от 1987 год. беше нещо като силно раздрусване на пластовете, то ХІХ Партийна конференция от юни 1988 год. се оказа истинско земетресение. Месец преди нея бяха разпространени десетте основни тезиса за работата й. Те бяха съставени така, че да изглежда, че отразяват позиции, еднакво споделяни от цялото тогавашно ръководство на Партията и държавата. Още от самото откриване на Конференцията се оказа обаче, че Горбачов имаше намерение да отиде много по-далеч, отколкото можеше да се предполага въз основа на въпросните тезиси. Той предложи ни повече, ни по-малко създаването на нов Върховен орган на държавната власт, наречен Конгрес на народните депутати. Предполагаше се, че неговите 1500 члена ще бъдат избирани за срок от пет години. Половината от депутатите следваше да бъдат представители на Партията и на другите обществени организации.

Депутатите от Конгреса следваше да избират малочислен Върховен съвет с две камари. Предполагаше се той да бъде постоянно работещ орган към Конгреса. Конгресът следваше да избира Президент като висш представител на изпълнителната власт. Този пост Горбачов очевидно предвиждаше за самия себе си.

Въпросното предложение беше оформено като специална Резолюция на Конференцията. Тя беше прокарана буквално в последната минута на форума при председателството на самия Горбачов. Всичко беше толкова неочаквано, че, както изтъква Ронълд Григор Сани в книгата си “Съветският експеримент” (1990 год.) едва няколко минути по-късно, “когато вече пееха “Интернтернационала” при закриването на Конференцията, много от делегатите започнаха да се питат какво, всъщност, бяха направили току-що.” (67)

А наистина, имаше за какво да се помисли. Приемането на въпросната Резолюция на практика беше равносилно на изземването на почти всички съществени функции, права и задължения, които дотогава имаше Централния комитет. Това, всъщност, беше просто “венецът” на всички решения и документи, приети по време на Конференцията. Те, по един направо невероятен начин, представляваха отказ от всичко онова, върху което се градеше, функционираше и развиваше съветското общество през немалкото десетилетия на дотогавашното му съществуване.

ХІХ конференция с един замах сложи край на ръководната роля на КПСС в управлението на страната, като взе решение, че занапред тя ще бъде поета от държавата и органите й. Така функциите на Партията бяха сведени до тези на една от останалите обществени организации, които следваше да намерят място в Парламента на страната. Съответно бяха узаконени и различните некомунистически партии.

Очевидно се е очаквало, че едно толкова значително орязване на правомощията и влиянието на Комунистическата партия ще даде възможност на Горбачов да управлява самостоятелно от новата си позиция на президент. Във всеки случай той самият и след Конференцията задълбочи мерките, целящи още по-силното свиване и на чисто организационния й капацитет и възможности.

Така, през септември 1988 год. се пристъпи към осъществяването на план за замяната на съществуващия дотогава Секретариат на ЦК с различни отраслови комисии. Освен всичко останало, тази реформа лишаваше ръководителите на Партията от необходимия оперативно-изпълнителски апарат за осигуряване на ефективното осъществяване на функциите им. Това, разбира се, отслаби позициите на противниците на Горбачов в ЦК и преди всичко – на Лигачов и привържениците му, тъй като именно Секретариатът беше политическата им база. Заедно с това обаче, всяко орязване на възможностите и влиянието на КПСС, всяка следваща стъпка към изтласкването й към периферията на обществото, имаше и много по-дълбоки, неблагоприятни и фатални последствия и за цялата страна и обществото като цяло. Това, за съжаление, беше доказано от целия последващ ход и развитие на събитията. Във всеки случай, още през април 1988 год. Лигачов отбеляза “трудно обяснимата непрекъсната тенденция на толкова забележимото отслабване на една управляваща партия”. (68)

Всичко това отново и отново ни връща към въпроса, откога точно усилията на Горбачов за ликвидирането на Комунистическата партия, а според анализатора от Брукингския институт Джери Хю и на самото централно управление на страната, са имали напълно осъзнат характер. (69)

Уилиям Таубман в книгата си “Хрущов – човекът и неговото време” (2003 год.) привежда някои интересни данни, които биха могли да послужат като своебразен ключ при даването на задоволителен отговор на този вид въпроси. Сред тях е, например, информацията за докладна записка на Яковлев до Горбачов от 1985 год., в която той настоява за разцепването на КПСС на две партии – Социалистическа и Народно-демократична партия. Не е нужно човек да е особен специалист по история, за да се досети, че това предложение е, всъщност, едно ехо на известните намерения на Хрущов да раздели КПСС на “градска” (промишлена) и “селска” (селскостопанска) партии. (70)

Самият Александър Яковлев, всъщност, е живо олицетворение на приемствеността в политическите ориентации и конкретно провежданите курсове по времената на Хрущов, от една страна, и на Горбачов – от друга. Той лично е имал съществен личен принос към фактическото формиране на идеята за предизвикване на организационно разделяне на КПСС. За важността на тази идея може да се съди по факта, че обикновено текстовете по нея се третират като имащи направо христоматийно значение за всички професионално интересуващите се от съветската тематика.

Яковлев, който е работил в ЦК на КПСС още при Хрущов, споделя в разговор с Таубман впечатленията си от съпротивата, предизвикана в ЦК от предложението партийните организации да бъдат разделени на “промишлени” и “селскостопански”. Според думите му, много от участниците в Октомврийския пленум на ЦК от 1964 год., който отстрани Хрущов от власт, са оценявали въпросната идея като “най-обърканото нещо, което се е появявало в цялата история на Партията и съветската държава”.

Без съмнение, това е било добре известно и на Горбачов. Най-вероятно по тези причини той отговаря на аналогичната по съдържанието си докладна на Яковлев от 1985 год. пределно кратко: “За това е още много рано”. Впоследствие обаче следва стремителното издигане на Яковлев в тогавашната партийна и държавна йерархия. Арчи Браун във “Факторът Горбачов” (1997 год.) също привежда впечатления на Яковлев в потвърждение на това, че Горбачов още при идването си на власт вече е имал свои планове за дълбоки политически промени, имащи извънредно важни, далечни последствия”.(71) Във всеки случай, независимо, че идеите на Яковлев не са били реализирани точно по начина, по който са били предложени от него, в крайна сметка КПСС се оказва парализирана и обречена на унищожение по не по-малко ефикасен и резултатен сценарий.

Другите достъпни данни и източници относно генезиса и периодите на развитие на политическите възгледи и конкретните практически намерения и планове на Горбачов са далеч по-неясни, объркани и противоречиви. Самите негови ”Мемоари” са една странна смесица от по-ранни и по-късни впечатления, където е трудно да бъдат отделени причините от следствията, действителността от желаното или даже – от въображаемото. Дори в отношението му към КПСС могат да бъдат различени едновременно както привързаност, така и съжаление, а и неприкрита омраза - при това често на едни и същи страници. И все пак, ако на този човек може да се вярва въобще, той още от самото начало е бил склонен да вижда КПСС изключително като основна пречка, а партийният апарат – като главен противник, но в никакъв случай не като средство за успешно придвижване на “реформата” напред.

На тази основа тактиката на Горбачов въобще не е била толкова да се бори и налага позициите си вътре в самата Партия, колкото да се старае да я надхитря и побеждава чрез серия от повече или по-малко удачни, външни ходове и маневри. Така например, той обикновено винаги се обръщаше за съдействие и подкрепа към определени групи и слоеве от интелигенцията и обществото, вършейки това като правило през главата на различните партийни органи и структури. За тях в “Мемоарите” на тогавашния Генерален секретар се говори най-вече като за фактори “натискащи спирачките” на обществените процеси и усилията за промяна. Така че, в края на краищата, не остава какъвто и да било повод за съмнения или колебания относно истинското отношение на Горбачов спрямо Партията, която оглавява.

Уилиям Е. Одъм отбелязва в книгата си “Краят на съветската военна машина” (1998 год.), че според Анатолий Черняев, помощникът на Горбачов, последният никога не е изпитвал към КПСС нещо друго освен презрение. Когато при един от острите завои на събитията, Черняев посъветвал Горбачов да напусне Партията, той му отговорил: “ Виж, Толя, (фамилиарно умалително от Анатолий) нима смяташ, че аз и сам не виждам написаното от теб в докладната ти? Георгий Арбатов, Николай Шмельов… ме съветват същото. И те като теб се стараят да ме убедят да се откажа от поста Генерален секретар. Но трябва да разберете, че това “краставо псе” (Партията) не следва да бъде оставено отвързано. Така че, ако аз днес напусна, то цялата тази огромна машина веднага ще се изправи срещу мен”. (73)

Ето, всъщност, как той се отнасяше към организацията, която го беше създала като обществена и политическа фигура и му беше дала всичко, каквото той притежаваше и представляваше в момента… Като към “мръсно”, “нечистоплътно”, “пълно с паразити”, “краставо” куче! Можете и сами да си изберете онова прилагателно, което, според вас, изразява най-точно отношението и чувствата на въпросната персона към Комунистическата партия на СССР. В речниците те са изброени като еднозначни…

И все пак, за повечето хора от външния свят, независимо от мирогледните или политическите им ориентации, протичащото в СССР през 1987-88 години си оставаше преди всичко изключително объркано и неясно. Същите проблеми имаха и много от онези, които непосредствено наблюдаваха и дори – бяха ангажирани в по-голяма част или поне в някои от въпросните събития. Понякога се счита, че дори и самият Горбачов през онези дни не е бил в състояние да оцени напълно цялата дълбочина и реалното значение на последствията от онова, което вършеше. Ако се съди поне по неговите официални изявления от онзи период, тогава той се е стремял към постигане на нещо подобно на социалдемокрациите от западноевропейски тип, без при това да се стига до реставрация на капитализма. Според Арчи Браун, той обикновено отвръщал на онези, които са го критикували, че социалдемократизира Партията, с “аргументите”, че в днешната епоха различията между социал-реформизма и марксизма-ленинизма, всъщност, вече са изгубили значението си. Това, между впрочем, го пише и самият Горбачов в своите “Мемоари”. (74)

Разбира се, в едно капиталистическо общество коалиции в т.н. ляв център са нещо съвсем обикновено и дори не са лишени както от политически, така и от определен социален смисъл. В условията на социализма обаче един подобен “завой” не може да бъде нищо друго, освен връщане назад. Така че, дори и Горбачов наистина да е вярвал в споделяното навремето със съратниците си или в собственоръчно написаното, той, всъщност, и в този случай е вървял подир един мираж. Както се подчертава в издадения още през 1980 год. сборник под редакцията П. Федосеев “Какво всъщност е демократичният социализъм?”, основната ценност и главният кумир на социалдемокрацията, фактически, е капитализмът. (75)

Така че, в края на краищата, няма нищо странно или толкова неочаквано в това, че Горбачовският режим, по образния израз на Норман Марковиц от статията му “Как някои защитават Ленинизма”, публикувана в сп. “Природа, общество и мисъл” *, в исторически план е изиграл ролята на “трансмисионна линия” (76) за прокарване на идеи, дискредитиращи и подкопаващи теоретическите основи на марксизма-ленинизма. И наистина, първоначално речите и публичните изказвания на тогавашния Генерален секретар изобилстваха с термини като “ново мислене”, “универсални, общочовешки ценности”, “буржоазни (а по-късно просто западни) разбирания за демокрацията”, “пазарен социализъм” и прочие. А когато беше преценено, че Партията, обществото и средствата за масова информация вече са свикнали достатъчно с въпросния лексикон, се преминаваше към следващата вълна от нови речи и още “по-нови” идеи, бележещи по-нататъшните етапи на още по-значителни отклонения от марксизма-ленинизма и отказ от социализма.

* Списание на Комунистическата партия на САЩ. – Б. пр.

Изразена накратко, основната “философия” на “новото” мислене на Горбачов се състоеше в подмяната на класовата борба против капитализма с пълната капитулация пред него. Този акт може да бъде разгледан както от чисто личностно-психологическа, така и от по-широка, обществена политическа гледна точка. Счита се, че когато решиш да престанеш да се бориш против нещо, обикновено получаваш известно облекчение и успокояване. Редица фрази и изразни средства, често повтаряни от Горбачов и хората му в годините на “перестройката”, бяха достатъчно сериозен знак за опортюнистическата им психология и за вътрешната им предварителна нагласа лесно да се поддадат, предадат или продадат било срещу съответното възнаграждение или пред определена степен на натиск.

Горбачов прекрасно съзнаваше, че в замяна на вършените от него съдбоносни едностранни отстъпки, той ще получи както признание, така и съответната отплата от страна на Запада. Може би по тези причини той толкова често възкликваше: “Повече ТАКА не може да се живее!” А, всъщност, нямаше никакви особени основания за настроения от подобен род. Страната въобще не живееше в условията на някаква изтощителна и непоносима криза.

“Перестройката”, особено в”по-новите” си варианти обещаваше обаче да направи страната “нормална”. При конкретните условия на тогавашния свят, когато социализмът се бореше с всички сили срещу непосредствено заплашващите го и все още преобладаващите сили на капитализма, призивът за “нормалност” не можеше да означава нищо друго, освен отстъпление и подчинение пред империализма. Явно в унисон с такива свои намерения, Горбачовското управляващо ядро в тогавашната КПСС се отказа изобщо и от самото разбиране за социализма като качествено различна и наистина нова обществено-икономическа система, отвоювана и изграждана с цената на самоотвержените усилия и жертви на милионите трудещи се.

Особено фрапиращо беше, че всички тези отстъпления от тяхна страна, които навсякъде другаде почти незабавно щяха да бъдат определени като държавна измяна и предателство, се вършеха от тях в странно търпима (!) обществена обстановка. Навярно поради това с течение на времето както маниерите, така дори и самите физиономии на членовете на Горбачовския кръг, започнаха да придобиват един много специфичен “благодушно” самодоволен и все по-самонадеян вид. Може би най-далече в тази насока успя да стигне, все пак, самият Горбачов. Начините и похватите, чрез които той си даваше вид, че още води онова, което се опитваше да представи като тогавашна “съветска” външна политика, доста време направо стъписваше дори и най-опитните и видели какво ли не през кариерите си професионални политически анализатори и дипломати на САЩ.

За няколкото десетилетия, особено след Втората световна война, когато САЩ се утвърдиха като най-мощна сила в капиталистическия свят, те без съмнение бяха вече свикнали на всякакъв вид сервилно отношение към тях. Онова, което им сервираше Горбачов обаче просто не се вместваше в никакви професионални рамки на предвидимото и разумното. Независимо от това, в каква позиция се намира, всеки държавник като правило винаги се старае да обвърже евентуално възнамеряваните от него отстъпки с някакви съизмерими компенсации или действия от другата преговаряща страна. Необяснимо и направо невъобразимо от гледна точка на каквито и да било стандарти си остава поведението на висш ръководител на държава с равнопоставен, а дори и превъзхождащ военно-стратегически и политически потенциал, който, без да е подлаган на някакъв особен натиск и без изобщо да преговаря, просто съобщава, за вече взети от него решения за едностранно и с нищо необвързано изоставяне на едни или други ключово-важни позиции. Точно това правеше обаче Горбачов.

Не разполагаме с данни, как точно е било анализирано и каква професионална диагноза е била сложена на това негово поведение от страна на съответните експерти на САЩ. Сигурно без така и до самия край да престават дълбоко в себе си да се озадачават, те обаче завидно бързо пренастроиха стратегията и тактиката на действията си към наистина така неочаквано “новите” за тях условия. Те просто привикнаха без особени колебания да консумират все по-новите военно-стратегически и политически блюда, които Горбачов неуморно им сервираше на всяка следваща среща, особено на високо равнище.

А щедростта му като че ли наистина нямаше граници. През февруари 1987 год., например, той съвсем неочаквано, неаргументирано и необосновано изведнъж прие стратегическия т.н. “нулев вариант” на администрацията на САЩ. Според този вариант СССР се задължаваше да демонтира и изведе извън големите географски граници на Европа редица свои вече разположени там и изключително ефективни ракетни въоръжения. “В замяна” САЩ се “ангажираха”… да не разполагат там в бъдеще подобни свои оръжия. Още тогава за опитните анализатори и наблюдатели стана ясно, че подобен род отстъпки могат да бъдат правени само, ако въпросната страна – в случая СССР на Горбачов – има намерение въобще да се откаже от единоборството и от водената дотогава от нея политика и борба.

Заедно с това не може да се отрече, че при реализирането на тази своя разрушителна мисия, Горбачов, без съмнение, проявяваше и определени лични качества, които очевидно беше успял да оформи и развие в процеса на уникалния му за повечето съветски ръководители след Ленин политически опит на непосредствени контакти и опознаване на Запада. Никой друг дотогавашен Генерален секретар на КПСС не беше пътувал толкова много в различни страни на света. А това, както показва дори един бегъл поглед и анализ, очевидно не се вършеше самоцелно и без определени предварително формулирани намерения и задачи.

Арчи Браун обръща внимание на факти от рода на този, че точно когато т.н. “еврокомунизъм” беше в разгара си, не друг отговорен съветски представител, а Горбачов посети през 1972 год. Белгия и Холандия. Във Франция той беше няколко пъти преди да стане Генерален секретар – през 1966, 1975, 1976 и 1978 години. В ГФР беше на посещение през 1975 год., а в Канада – през 1983 год. (77)

Друга открояваща се насока на международната му активност до 1985 год. са контактите му с видни ръководители на западноевропейската социалдемокрация. Важни бяха срещите му с тогавашния министър-председател Филипе Гонзалес. Още тогава Горбачов даде израз на възхищението си от “социалната пазарна икономика” на тогавашната Западна Германия, сравнявайки я с икономическото положение в Съветския съюз по неблагоприятен за него начин.

Очевидно празнотите в общокултурната, мирогледна, а и частно-професионална подготовка, създават предпоставки за хора с неговия манталитет да правят именно такива, напълно механически и примитивно-тенденциозни сравнения. При тях просто отсъства задължителното за такъв вид интелектуална дейност отчитане на историческите и други предусловия, обособили по един или друг начин днешното развитие, състояние и стандарт на дадена страна. Така, напълно произволно и с лека ръка реалните и постигнати с неимоверни усилия и жертви постижения на Съветския съюз се поставяха на една маса – не с положението в предишната царска Русия, а задължително с днешното положение в най-развитите държави на т.н. Западен свят - в дългогодишни колониални и империалистически сили като Франция, Великобритания, Германия САЩ и прочие.

А това е не само неоправдано, невярно и неправилно от теоретическа, методологическа, а и от чисто фактологическа гледна точка то е и напълно погрешно и опасно като основа за политически и стратегически решения и начин на мислене. Така, недостатъците и слабостите на Горбачов като личност обособяват и слабостта му като политически лидер. Дори добронамерени към него анализатори, като вече споменатия по-горе изследовател от САЩ Уилиям Одъм, признават, че той, всъщност, не е имал каквито и да било твърди убеждения (78), от което пък произлизат неувереността, колебливостта и повърхностния характер на много от съжденията и действията му.

Още от студентските години Горбачов завързва познанства с хора, които впоследствие се оформят като активни дейци на ревизионизма и опортюнизма. Един от тях е, например, видният деец на т.н. Пражка пролет от 1968 год. Зденек Млинарж. Добре известно е, че Горбачов през цялото време до 90-те години е поддържал достатъчно редовни контакти с него. Без съмнение, това също е съдействало за окончателното оформяне на манталитета му.

Дори и при всичките тези, безспорно извънредно “благоприятни” личностни, мирогледни и други предпоставки, Горбачов обаче едва ли някога би бил в състояние да осъществи в такава степен ревизионистичния си политически курс без наличието на подходящата организационна ситуация в Партията. А тя в значителна степен беше подготвена в резултат преди всичко на разложителните последствия от политиката на Хрущов, а така също и на засилващите се тенденции на формализъм, инертност и застой от последните години на управлението на Брежнев. Всичко това с течение на времето се беше утаило във вид на трайни отрицателни последствия, особено що се отнася до качеството на подбора на една не малка част от висшето партийно и държавно ръководство.

По думите на Лигачов “само Партия с толкова неотговарящи на управляващото й положение и на изискванията на времето идейно-теоретически виждания за света, за страната и за себе си, и с такова ниво на личностните и политическите качества на доста от лидерите си, можеше да допусне да стигне до краха и падението, които преживя”. Към това следва да добавим още, че очевидно и моментното състояние на традициите и нагласите за колективно ръководство в Партията не са били на нужната висота. Иначе е трудно да си представим как въобще е било възможно да бъде търпян за най-висш ръководител човек, който по такъв безцеремонен и направо демонстративен начин потъпква най-основни положения и принципи на идеологическата й политика. Нека да напомним, че през 1964 год. Хрущов беше свален от поста си за прегрешения несравнимо по-нищожни от онова, което за по-кратко време съумя да сътвори Горбачов.

Пътят на Горбачов ”нагоре”, дал му впоследствие възможност да осъществи пагубния си за Партията и страната курс, беше в значителна степен предварително разчистен и от крайно незадоволителното състояние на редица основни теоретически постановки и виждания на Партията.

Не особено добър тон в това отношение даваше още и Програмата й, която нужната аргументация, твърде необосновано преувеличаваше степента на вече постигнатото в процеса на строителството на социализма. Може би, в унисон с това бяха и явно подранилите свръхоптимистични оценки на силите на социализма и слабостите на империализма. Както показаха и трагичните събития в редица съюзни републики през втората половина на 80-те години, твърде розови са били и основните постановки по националния въпрос.

Юрий АНДРОПОВ беше един от не многото ръководители, който ясно съзнаваше необходимостта от истински задълбочена работа, преосмисляне и преоценка на много от основните постановки в теорията и организационно-политическата практика на Партията. Може наистина дълбоко да се съжалява, че времето на толкова обнадеждаващата му дейност на поста Генерален секретар на КПСС беше така скоропостижно прекъснато в момент, когато той усилено работеше за осъществяването на тези свои намерения.

При такова, неособено благоприятно състояние на субективния фактор и в условията на рязко нарастваща агресивност на империализма, страната следваше да пристъпи към редица необходими й промени. Налагаше се съществено обновление и модернизация както на значителна част от материално-техническата база и технологиите, така и на организационно-управленческите умения и подходи, а и на значителна част от съответните кадри, ангажирани във всичките тези области. По своята същност това беше една наистина гигантска преобразователна задача, обхващаща практически всички аспекти на човешката и обществена дейност – от финансово-икономическите до образователните и личностно-психологическите. Това отдавна се налагаше предвид очертаващите се тенденции на намаляване на темповете на растежа на икономиката и на производителността на труда, необходимостта от по-широкото приложение на постиженията на научно-техническия прогрес, масовото усвояване на редица нови производства и пр.

Напрегнатата международна обстановка, при която следваше да бъдат решавани всичките тези, далеч нетривиални задачи, очевидно налагаше и някакъв вид временен тактически ход във външно политическата сфера, който да даде възможност на страната да пренасочи повече сили преди всичко към подлежащите на реформиране и обновление области. Историята на Социалистическата революция и строителство на огромната територия на СССР имаше вече няколко успешни примера в това отношение.

Ленин поне на два пъти показа в какви моменти и мащаби следва да се прибягва към временни отстъпки в името на набирането на достатъчно сили за следващото широкомащабно настъпление на социализма. Веднъж това беше в случая с Брест-Литовския мир с настъпващите армии на кайзерова Германия през 1918 год., вторият път – с НЕП-а през 1921 год. По-късно успешно се реализира и Лениновият план за “пробиване на прозорец” към Европа. Първоначално, през 1922 год. беше сключен изключително неочаквания за всички мирен договор с Германия в Рапало, Италия. Той беше последван от установяването на дипломатически отношения с Балтийските републики, получили независимостта си след Октомврийската революция, и дори – с откровено враждебно настроената буржоазно-помещническа Полша. Малко по-късно, при Сталин “прозорецът към Европа” се разширява и с Швеция и с редица други страни. През 1939 год. пък реалното очертаващата се опасност за общ фронт на империализма против СССР беше осуетен с отново неочаквания, не особено популярен, но за момента оказал се единствено възможен и - с оглед на конкретната обстановка - наложителен договор с Германия. Дори Хрущов през 1962 год. съумя да изтъргува и обещанието за изтегляне на съветските ракети от Куба с официални гаранции за нейната неприкосновеност и аналогични отстъпки на САЩ от непосредствено граничещи със СССР страни.

Подобни ходове или дори – временни отстъпления, за Ленинизма никога не са били обаче нищо друго освен специфичен етап от общия процес на борбата, когато неблагоприятно оформящият се моментен баланс на силите налага да бъде направена “крачка назад”. При това необходимостта от отстъпките винаги се признаваше открито и по никакъв начин не беше разбирана като отказ от по-нататъшна борба.

Горбачовският курс на международната арена обаче явно беше нещо съвършено различно. Както подчертава и Андрю Мъри в книгата си “Третата световна война” (1996 год.), той се базира на разбирането, че решаването на проблемите на Съветския съюз изисква приспособяването му към света на капитализма (80), а това за Горбачов не беше отстъпление, а огромно постижение за цялото човечество. При срещата му с Рейгън на високо равнище в столицата на Исландия Рейкявик, дотогавашната съветска външна политика претърпя изменение буквално на 180. Предприетите първоначално няколко едностранни отстъпки, целящи уж повишаване на международната популярност и авторитет на СССР, постепенно се превърнаха в едно отстъпление без край, срещу което не се искаше и съответно – не се получаваше абсолютно нищо в замяна.

Скоро след срещата в Рейкявик претърпя промени съветската позиция по т.н. “ядрени оръжия със среден обсег на действия”. Дотогава тя се придържаше към линията на АНДРОПОВ от 1983 год., според която в стратегическия баланс между Изтока и Запада бяха включвани не само ядрените сили на САЩ и СССР, но и тези на Великобритания и Франция. А тъй като ядрените оръжия със среден радиус на действия на последните две страни се уравновесяваха със съответните съветски оръжия, то открит оставаше въпросът за съществуването на територията на Европа на още допълнителни подобни въоръжения – тези на САЩ.

Както изтъква и ДАгустино, “вместо да продължи да настоява за едно обвързване на въпроса за ядрените сили в Европа със споразумение, например, за прекратяване на работата по т.н “Стратегическа отбранителна инициатива” (“Звездни войни”) на САЩ, Горбачов в началото на 1987 год. фактически осъществи рязък обрат в дотогавашната съветска политика и прие изцяло т-н- “нулев вариант” на Рейгън”. (81) Той не отчиташе ядрените арсенали на Великобритания и Франция и на практика решението му означаваше просто едностранното изтегляне на въпросните съветски въоръжения от Европа.

Пак според ДАгустино, значителна е била ролята, която е изиграла при тези промени позицията и активността на определени среди от Италианската комунистическа партия. (82) Дълго преди това тя е била считана сред останалите западноевропейски комунистически партии като своебразен “авангард” на идеологията и политиката на “помирение” и “сътрудничество” с капитализма. През 1968 год., например, ИКП особено активно подкрепяше официалния лидер на Пражката пролет Алексъндър Дубчек и осъди акцията на Варшавския договор в Чехословакия. Според ДАгустино ИКП непрекъснато е подтиквала съветското ръководство да възприеме и “по-благосклонна” позиция спрямо НАТО, като към “чисто отбранителен и географски ограничен съюз”. (83)

(От гледна точка на днешния ден, когато светът видя как НАТО-САЩ фактически проведоха целия военен разгром на Югославската федерация, стана свидетел на нападението и окупацията на Афганистан, окупацията на Косово и прочие, става ясно колко “искрени” и “благонамерени” са били тези съвети. В годините след 1989 год. НАТО не само че не последва “примера” на Варшавския договор да се саморазпусне, но и “премести бреговете” на Атлантическия океан до Прибалтика и Черноморието. А на сесията на министрите на външните работи на страните-членки от 27-28 април 2006 год. – вече в София – официално се постави въпроса и за… скорошни “азиатско-тихоокеански” измерения на Алианса и включване в него на страни като Австралия, Нова Зеландия, Япония, Южна Корея и пр. Както се казва, за какви коментарии още може да става дума? - Доп. пр.)

Аналогичен натиск е оказвало ръководството на ИКП и за приемането от съветска страна на т.н. ”нулев вариант” на Рейгън за стратегическите ядрени въоръжения със среден радиус на действие във Европа. То пък, от своя страна, беше възприело тази позиция от Германската социалдемократическа партия. Както се казва – “веригата се затваря”.

Особена причина за “гордост” на ревизионистическите кръгове в ИКП е било и издигането от страна на Горбачов на т.н. “универсални общочовешки ценности” в ранг на “стратегически цели” и “принципи” на политиката му. Те са считали, че това е, всъщност, по –широка реализация на сходни идеи на техни ръководни дейци като Енрико Берлингуер, Ахилес Охето и др. Тези идеи се оказват в центъра на “аргументите” и на предприетата през втората половина на 1988 год. целенасочена кампания на Горбачов за пълно ревизиране на цялата дотогавашна съветска външна политика. И не случайно, както посочва и Уилиям Е. Одъм в книгата си “Краят на съветската военна машина” (1998 год.), тя започва преди всичко с усилията за чувствително едностранно съкращаване именно на съветските стратегически ракетни ядрени въоръжения. Те са били онази част от т.н. “стратегическа триада”, благодарение на която СССР поддържаше известния паритет (равновесие) с останалите два нейни компонента – ВМС (военноморските) и ВВС (военновъздушните сили), където пък САЩ имаха определено превъзходство. И именно само в сферата, в която Съветският съюз е постигнал известно предимство, което за първи път в историята на САЩ поставя под въпрос прословутата им “недосегаемост” (а съответно и – ненаказуемост), Горбачов предприема разрушителните си “преобразователни” усилия. И както при всички други аналогични случаи, той не си дава труда дори вербално да обвърже едностранните съкращения на съветските въоръжения с аналогични съкращения от страна на САЩ в другите две сфери на “триадата”, където превъзходството им дори не се и обсъжда.

За да бъдат реализирани тези цели, се пристъпва към фактическото дискредитиране на цялата дотогавашна съветска външнополитическа и военно-стратегическа доктрина. Съзнателно се пренебрегва фактът, че именно достигането от страна на СССР на т.н. равновесие (паритет) със стратегическите въоръжения на САЩ стана основата на тенденциите към разведряване на международното напрежение (детант) в Европа и света от 70-те години на ХХ век.

Като играеше доста умело с натрупаните през последните години от управлението на Брежнев (особено след прекарания от него инсулт) значителни отрицателни обществени настроения, Горбачов представи възнамеряваната от него разрушителна кампания като “преодоляване” на “Брежневистката” политическа и стратегическа доктрина. На състоялата се през юни 1988 год. ХІХ конференция на КПСС той излезе с особено “дълбокомислената” теза за “необходимото” разграничаване между политическите и военните средства за обезпечаване на сигурността на СССР. Тук, естествено, намери място и идеята за “универсалното значение на общочовешките ценности”.

Горбачов фактически хвърли вината за процесите на надпревара в ядрените въоръжения в света изцяло върху…. съветското ръководство и политиката му. Пред Конференцията той се опита да се изяви дори като “военен стратег”, заявявайки, че “стремежът за постигане и поддържане на стратегически паритет е вкарал страната в изтощителна надпревара във въоръжаването с всички неблагоприятни от това последствия за нейното социално и икономическо развитие и международното й положение”. (На пръв поглед, това може да бъде казано само от човек, който въобще не е чувал, че съветската военно-стратегическа и оръжейна доктрина, всъщност, винаги се е градяла на т.н. “асиметричен принцип”, според който стратегически равнозначният отговор на противниковата страна може (и следва) да се дава и без да се гони огледално, тоест, “едно към едно” съотношение с всички нейни въоръжения. От друга страна обаче, Горбачов и екипът му се заеха първо с разрушаването именно на онази част от съветските арсенали, благодарение на които беше постигнат и поддържан паритетът със стратегическите възможности на САЩ. Така че въпросната част от изказването на тогавашния Генерален секретар пред ХІХ конференция най-вероятно е била просто елемент от иначе добре преценената пропагандна демагогия на цялата “доктрина” на т.н. “ново” политическо мислене. –Доп. пр.)

Така или иначе, през ноември 1988 год. тогавашното Политбюро одобри исканото от Горбачов рязко съкращаване на съветските стратегически ядрени въоръжения, за което той пък докладва пред Общото събрание на ООН. (85) С това се сложи началото на една наистина безкрайна серия от едностранни отстъпки от страна СССР в областта на разоръжаването, извършвана при това без каквото и да било отчитане на реалната политическа, военно-стратегическа и икономическа обстановка в света и възможните последствия от предприемането на подобни стъпки.

Създаващата се нова обстановка и противоречията в тогавашната външна политика на страната бяха изразени по един своебразен начин в речта на Генералния секретар по случай 70-та годишнина на Октомврийската революция. Тя беше озаглавена “Октомври и перестройката. Революцията продължава”. Тъй като беше предназначена за най-широка аудитория по света и в страната, в речта, от една страна, бяха намерили място бойните традиции от историята на Партията. От по-голямо практическо значение явно бяха обаче “новите” постановки по проблемите на външната политика, които също бяха формулирани в нея. Показателно беше, че това беше направено в присъствието на представители както на комунистическите, така и на социалдемократическите партии по света – нещо, което дотогава не беше ставало никога преди в Москва – поне на такива особено тържествени и официални случаи. За едни наблюдатели това беше обещаващо начало на един желан процес на обединение на комунистическото и социалдемократическо крило на политическата левица. Несравнимо по-прави се оказаха обаче онези, които виждаха в тази толкова неочаквана симбиоза нещо далеч по-различно.

След като отбеляза, че до този момент “дипломатите и дипломацията” не направиха много, за да избавят света от ядрените оръжия с дълъг и среден радиус на действие, Горбачов премина в речта си към т.н. “теоретически аспекти на възможностите за прогрес в посока към траен мир”. Той отбеляза, че, разбира се, и в съвременната епоха империализмът запазва такива свои основни характеристики като милитаризма и неоколониализма. Когато заговори обаче за нещото, което според него даваше основание за оптимизъм за успеха на съветската мирна офанзива, той прибягна вече към съвършено други, неупотребявани дотогава в тази сфера думи, постановки и фрази.

“Съществуващите противоречия могат да бъдат разрешавани и преодолявани” – обяви той. – “Днес ние сме изправени пред исторически избор, основаващ се на нашия вече взаимосвързан и цялостен свят.” (86) След което добави, че “класовата борба и другите форми и прояви на социалните противоречия ще окажат влиянието си върху обективните процеси на установяването на мира”. Това беше нещо съвсем различно от дотогавашната съветска позиция, според която класовата борба по самата си същност беше обективен процес, укрепващ мира. Или, казано с други думи, мирът е резултат от борбата за налагане на мирни отношения на милитаристичния империализъм, който по всякакъв начин се стреми да ги избегне. А Горбачов предлагаше “съвместни усилия за постигане на “нов икономически ред”, който да отчита на равна нога интересите на всички.

Заключителната част на речта му открито демонстрира опортюнизма на Горбачов. В нея той открито се противопостави на редица основни формулировки и положения на марксизма-ленинизма. При това той се стараеше да употребява тези постановки само в непосредствения им вербален израз, като по всякакъв начин се стремеше да заобиколи и да избегне основния им смисъл. В края на краищата, речта му съвсем изгуби характера на съветска програма в борбата за мир и се превърна по-скоро в призив за примиряване и присъединяване на Съветския съюз към империализма.

Едно от първите, особено забележими отстъпления на съветската външна политика беше свързано с Афганистан. От 1979 год. тамошното революционно правителство, подпомагано от СССР и групата съветски войски там, успешно удържаше набезите на вътрешната реакция, подкрепяна от САЩ, Пакистан и Китай. През първия период след идването си на власт Горбачов разпореди да бъде засилена интернационалната военна помощ за Афганистан (87), която по своята безкористност и благородство беше сравнима само с международната солидарност за правителството на Испанската република през 1936-39 години. През май 1986 год. дотогавашният лидер на афганското правителство Бабрак Кармал беше сменен с Наджибула. Ползващ се с доверието на определени среди от местното духовенство, той се опита да разшири социалната база на управлението. Предложи преговори и дори съставяне на правителство на определена общонационална коалиция с представители и на други политически сили. Това се възприе като по-силен и обещаващ политически курс в сравнение с принципно непримиримата, но довела до политическа изолация линия на правителството на Кармал. Изчерпателни данни за управлението на Наджибула се съдържат в книгата на Филип Боноски “Тайната война на Вашингтон против Афганистан” (2001 год.), издадена от издателството “Интърнашънъл Пъблишърс”.

По-късно, през същата 1986 год., за пръв път в публичните изказвания на Горбачов започнаха да се промъкват и определени критични нотки към дотогавашната съветска политика в Афганистан. Развитието на тази тенденция от същия период се проследява подробно в книгата на Сара Е. Менделсън “Смяната на курса – идеите, политиката и съветското изтегляне от Афганистан” (1998 год.) (88) През следващата 1987 год. Горбачов, Яковлев и Шеварнадзе вече съвсем определено започнаха да използват средствата и методите на “гласността” за обработване на общественото мнение в СССР в полза на предстоящо оттегляне от Афганистан. Специално изпратеният там Артьом Боровик, кореспондент на списание “Огоньок”, развиващо особено активна ревизионистична дейност, буквално засипваше читателите с всевъзможни репортажи, критикуващи, а и направо открито злепоставящи действията на съветските войски в тази страна. Особено старателно и изобретателно той описваше жертвите и загубите, както при съветските бойци, така и сред цивилното население на Афганистан.

През декември 1987 год. на срещата на високо равнище във Вашингтон Горбачов обяви, че предстои оттегляне на СССР от Афганистан. През февруари 1988 год. той вече предложи и конкретен график за изтегляне на войските оттам до началото на 1989 год. Успоредно с това, особено активните издания на “гласността” започнаха да се пълнят с писма, одобряващи тази инициатива. Широко се използваха отзиви и мнения на войнишки майки. През средата на 1988 год. в “Огоньок” за пръв път беше публикувана критична статия за войната и на висш съветски военен.

Безусловното едностранно изтегляне на СССР от Афганистан срещна острото несъгласие на ръководителя на революционното правителство Наджибула, на антиревизионистически настроените дейци в ръководството на КПСС и сред военните, както и от страна на Куба и Ангола. От чисто военна и от местна политическа гледна точка положението на съветските войски в Афганистан беше по-добро, отколкото в началото на акцията. Жертвите бяха намалени и нищо не потвърждаваше тезата, че Афганистан се е превърнал във “Виетнамското блато” на Съветския съюз, както тръбеше западната пропаганда. Вътре в страната й пригласяше активизиращата се “домашна” антивоенна опозиция, ползваща се с все по-откритата подкрепа на управляващата група на Горбачов, Яковлев и Шеварнадзе и явно насърчавана от нея.

“Изходът от войната в Афганистан беше решен не на фронта, а у дома, в Москва” (89) – е мнението по този въпрос на военния анализатор от САЩ Уилиям Е. Одъм. Изтеглянето на войските беше извършено срещу едно формално “съгласие” от страна на САЩ да прекратят военната си помощ за муджехидините. Разбира се, не ставаше и дума за бъдещото устройство и развитие на Афганистан като независима и неутрална държава. Не бяха договорени и не се даваха никакви гаранции за живота и личната неприкосновеност на лидерите и поддръжниците на тогавашното правителство на Афганистан и семействата им.

(Ако се абстрахираме от политическите, а и чисто морални аспекти на въпросното съглашение, за САЩ то не беше обвързващо дори и от чисто военна гледна точка. Макар и борещи се против съветските войски, отрядите на т.н. “муджехидини” (тоест, “ смъртници” – бойци, обрекли се на смъртта) бяха съставени предимно от народностни групи, родствени с населението на тогавашните съветски републики от другата страна на северната граница на Афганистан. По тази причина, макар и подкрепяни от военните специалисти на САЩ по време на войната, те така и докрай не бяха считани за трайни, стратегически съюзници. Тогава такива са били най-вече племената от районите по границите с Пакистан. На базата на точно тези племена бяха формирани, обучени и въоръжени, включително с танкове и друго тежко въоръжение, армиите на талибаните, на които САЩ са залагали тогава. Скоро след изтеглянето на съветските войски те предприемат настъпление към столицата Кабул. Министър председателят Наджибула и брат му, потърсили убежище в сградата на мисията на ООН, бяха насилствено извлечени оттам и обесени. Както в много отдавнашни епохи, труповете им стоят за назидание дълго време след смъртта им… А известно е какво стана пък с режима на талибаните, когато след 11.ІХ. 2001 год. САЩ решиха, че този път неговият край по-добре ще послужи на новите им стратегически цели. –Доп. пр.)

На 15 февруари 1989 год. и последният съветски войник напусна територията на Афганистан. Групата, вече управляваща по това време СССР, късогледо допусна това да стане, без да бъдат запазени каквито и да било стратегически, политически и морални позиции в този район, в името на които армията и съветския народ водиха дългогодишна борба и дадоха свидни жертви. Безвъзвратно бяха изгубени и големите инвестиции, направени за изграждането и модернизирането на материално-техническата база и издигане на образователното и културно равнище на всички области на живота в страната в години на революционните правителства. Афганистан и народа му, особено населението от северните му райони, бяха изцяло предадени на милостта на империализма и реакцията, а силите им – вече “победоносно” – се приближиха плътно до границите на средноазиатските републики на СССР. Логично последвалите скоро след това кървави събития и в тях бяха, заедно с всичко останало, още едно последствие от “мъдрото”, едностранно отстъпление и в тази част на света.

Списъкът на предателствата, извършени от групата на Горбачов както към политическите и стратегически интереси на СССР, така и спрямо национално-освободителните движения и другите социалистически страни по света, е много дълъг. През последните месеци на 1988 год.се забелязва поврат и от дотогавашната политика по отношение на Африканския национален конгрес (АНК) и другите движения за свобода в Африка. В Намибия, например, подкрепяните от Куба и СССР движения за освобождението на Югозападна Африка бяха наложили провеждането на избори в присъствието на сили на ООН, които да гарантират честността и безпристрастността им. Както подчертава и Владимир Шубин в книгата си “Африканският национален конгрес гледан от Москва”, издадена през 1999 год. в Южна Африка, тогавашният външен министър на СССР Шевернадзе съвсем неочаквано, без да се консултира нито със СУАПО (Организацията на народа на Югозападна Африка), нито със съюзника й Куба, приема позицията на САЩ на изборите да няма сили на ООН. (91)

През същия период имаше и множество други едностранни отстъпления във външнополитическата сфера. След посещението на Рейгън в Москва през май 1988 год., състоялата се през юни същата година ХІХ партийна конференция отмени основния дотогава принцип на военно-стратегическия паритет (равнопоставеност) на СССР и САЩ. Още по-далеч в същата насока отиде следващият “пленум” на “ЦК” през септември-октомври 1988 год., когато т.н. “универсални общочовешки ценности” бяха утвърдени като “определящи и преобладаващи” спрямо тези на класовата борба. Така вече и съвсем официално беше взето решение за “деидеологизирането” на съветската външна политика. На “пленума” беше взето решение и за пенсионирането на Громико, който в продължение на половин век неизменно беше сред лицата, определящи облика и насоките на тогавашното поведение и курс на СССР на международната арена. Лигачов пък беше пренасочен от идеологическия към политически по-второстепенния сектор на селското стопанство.

Все в същата насока, през декември 1988 год. Горбачов обяви в Ню Йорк пред Общото събрание на ООН за предстоящото намаляване на съветските въоръжени сили с още 500,000 души, включително на шест танкови дивизии, разполагани дотогава на съюзни начала в социалистическите страни на Източна Европа. За аналогични отстъпки на САЩ и НАТО нямаше, разбира се, дори и намек. При това, въпросното изтегляне на съветските войски се представяше и като… принос за възстановяването на националния суверенитет на въпросните държави, уж нарушен от т.н. доктрина “Брежнев”.

Още от лятото на 1968 год. пропагандната машина на империализма непрекъснато втълпяваше представи, че тази доктрина налага и оправдава “ограничавания” от СССР суверенитет на останалите социалистически страни. Горбачов фактически взе на въоръжение и тази теза на буржоазните идеология и пропаганда, като за целите на разрушителния си курс доста умело я смесваше с редицата натрупали се критични обществени настроения и нагласи спрямо последния период от времето на Брежнев, очевидно катастрофалното му здравословно състояние, явната му неспособност лично да изпълнява ръководните си функции и пр.

А онова, което беше наложено като пропагандно клише за доктрината “Брежнев”, всъщност, беше общата идейна решимост и осъзнатият общ стратегически интерес на СССР и другите социалистически страни от Източна Европа да защитават с общи усилия обществено-икономическия строй и завоеванията на социализма, ако той се окаже заплашен в която и да било от страните-членки на международната социалистическа общност. Юридическите основания за това даваха общосъюзните задължения, предвидени от Варшавския договор, както и съответните двустранни договори за дружба и взаимна помощ между отделните социалистически държави. Характерът на този вид взаимоотношения съответстваше на основните виждания на Ленин, според които при наличието на непосредствена военна и политическа заплаха от страна на империалистическата контрареволюция и реакция, съображенията за националния суверенитет закономерно следва да бъдат подчинени на целите и принципите на класовата борба. (92)

(Библиографската препратка е към съветско издание на сборник от трудове на Ленин на английски език, излязъл през 1970 год. под общото заглавие “Въпроси на националната политика и пролетарския интернационализъм”.)

На тези отношения на класова солидарност между социалистическите страни, разпространена юридически и фактически и върху областта на международните отношения, на практика беше сложен край през 1989 год. Тогава, според Дейвид Лейн в книгата му “Възходът и краят на държавния социализъм” (1996 год.), “стана ясно, че СССР нямаше намерение да се намесва в развитието на събитията в други страни, дори ако членуват в един и същ съюз”. (93) Този рязък, непредизвикан от нищо съществено едностранен отказ от цялата успешна дотогавашна външна политика на международната арена донесе катастрофални последствия за всички народи на социалистическата общност, включително и на СССР.

(Н. А. Зенкович, който години наред е имал достъп до президентските архиви на СССР и на Руската федерация, описва твърде драматичните обстоятелствата, при които е станало това - например, по отношение на ГДР - в книгата си “Тайните на отминаващия век”, базирана изключително на документи и издадена на български през 1998 год. от издателство “Мириам”, София.

По време на поредното посещение на Горбачов в САЩ през юни 1990 год. се водят разговори с тогавашния президент Джордж Буш Старши по различни проблеми на международната политика. Когато става дума за ГДР Горбачов изведнъж заявява, че нейната съдба е въпрос на самите немци. Буш се интересува в кой от двата, все още съществуващи тогава военно-политически съюза ще членува евентуално една обединена Германия. Горбачов отговаря: “Ако бъде член на Варшавския договор – много добре. Ако бъде член на НАТО – също много добре.” Според присъстващи на тази среща “Буш едва не изпуска чашата си с кафе, изумено поглежда госта си” и го моли да повтори отново изявлението си, че е съгласен да приеме членуването на обединена Германия в НАТО.” – стр. 451.

Съвсем друго е говорил Горбачов обаче на домакините си от ГДР на 9.ХІІ. 1989 год., когато е присъствал на тържествата във връзка с 40-та годишнина от създаването й. След това той също нееднократно е повтарял, че ГДР по никакъв начин няма да бъде отстъпена” и че “отстъпването на ГДР ще означава разпадането и на цялата социалистическа система”. Подобно двулично беше на практика и отношението спрямо останалите “братски” страни, включително и България.

В архивите на Министерството на външните работи на СССР сигурно се пази, например, преписката с правителството на САЩ по повод посещението на тогавашния държавен секретар Джеймс Бейкър в България през пролетта на 1990 год. Забележете, тогава САЩ все още са считали за нужно предварително да уведомяват СССР за подобно свое намерение. Отговорът на тогавашното министерство на Шеварнадзе е бил просто: “Това е вътрешна работа на самата България”. От протоколна гледна точка друго не би могло и да бъде. От гледната точка на реалната, практическа политика обаче един подобен отговор може да съдържа и определен допълнителен знак, чрез който да бъдат по някакъв начин потвърдени - или поне заявени - специфично съветските интереси и ангажираност от развитието на обстановката в България, а и на Балканите като цяло. А що се отнася до общосъюзните ангажименти на социалистическата общност, на СИВ и на Варшавския договор – това беше направо задължително. Както принципа на уважението на националния суверенитет и другите норми на международното право, така и нормалната дипломатическа практика приемат подобни знаци като нещо рутинно. За пределно лаконичния отговор на тогавашното съветско министерство на външните работи просто няма никакво разумно обяснение, а и оправдание. Навярно за групата на Горбачов, Яковлев и Шеварнадзе социалистическата общност още тогава практически вече не е съществувала. Може би, погребалната й свещ беше запалена почти незабавно след идването на Горбачов на власт, когато беше тихомълком разпоредено финансовите разчети със социалистическите страни да стават не посредством тогавашната преводна валутна единица на СИВ, а в долари… А въпросното посещение на Бейкър в България сложи началото на открития антикомунизъм в събитията в страната. Дотогава той просто не съществуваше. Спомнете си...

Оставяме читателите сами да направят заключенията си било за чисто здравословния статус, било за морала или за общия облик и политическата функция на онзи, от когото в един изключително отговорен период на ХХ век се оказа зависима съдбата на една от най-мощните държави и обществено-политически системи в човешката история, а и на стотици милиони хора по целия свят. – Доп. пр.)

Провените по подобен начин далеч не недвусмислени и съвсем не толкова дипломатични знаци бяха обаче почти моментално и изключително добре разбрани от другата страна и от всички сили, враждебни на социализма. Последва повсеместната им активизация във вътрешен план, открито подпомагана и всячески насърчавана при това от една изключително безцеремонна и безпрецедентна по своите мащаби външна намеса. Резултатът от този мощен, координиран, еднопосочен натиск беше разрушаването на социализма и пълната реставрация на капитализма не само в ГДР, но и в останалите страни на дотогавашната социалистическа общност в Източна Европа. Нещо повече, разпадна се и самият СССР. Част от предишните му съюзни републики и практически всички от дотогавашните му европейски съюзници се оказаха пряко включени в агресивните военно-стратегически и политически схеми на САЩ, НАТО и ЕС. (На народите на тези “новозавоювани страни”, както те напълно официално се наричат, например, в работните документи на организации като Световната банка и Международния валутен фонд, включително и в днешна Русия, тепърва ще им предстои да изпитат върху себе си всички последствия от нещото, което на времето привлекателно беше представено като “отказ от доктрината “Брежнев” за т.н. “ограничен суверенитет”. У нас днес дори народните ни представители не са осведомени, например, за основните условия на “присъединяването” ни към новите “съюзници”. Достатъчно дълбоки основания за много сериозни безпокойства дават обаче и дори само откъслечните информации за съдържанията им, които от време-навреме проникват в медиите. (“Искат достъп и до частни имоти. Подробности за базите на САЩ в тайни анекси” – това може да бъде прочетено, например, във всекидневника “24 часа” от 11 май 2006 год., стр. 34. – Доп. пр.)


***


В началото на 1987 год. започна завой надясно и в икономическата област. Подобно на аналогичните “промени” в политическата сфера, първите “резултати” от него бяха прекратяването на всички реформи и експерименти от началния етап на “перестройката”, които бяха започнали да дават положителни резултата. (94) Поне три бяха факторите, които решително спомогнаха за вече пълния обрат на курса и програмите на централното ръководство в посока към едно откровено прокапиталистическо трансформиране на икономиката.

На първо място сред тях беше последователно осъществявания процес на отслабване на общественото влияние и позиции на КПСС, особено що се отнася до изпълняваните дотогава от нея ключови ръководни функции в стопанското развитие на страната. Този процес беше непрекъснато подгряван и най-енергично подпомаган и от вече съвършено безконтролното разрастване на “втората икономика” - особено на отявлено криминализираните й и поради това откровено антиобществени и антисоциалистически сектори. Другият изключително решаващ фактор за осъществяването на въпросния обрат надясно бяха средствата за масова информация, вече контролирани напълно от антикомунистически и антисоциалистически сили.

Вследствие на това, през 1987-88 години процесите на “перестройката” в икономическата област взеха вече коренно различни форми и насоки. Зелена светлина за това беше дадена от приетия през 1987 год.т.н. “Закон за държавните предприятия". Строго погледнато, текстът му, одобрен на Юлския пленум на ЦК същата година, на пръв поглед нито отхвърляше изцяло функциониращата дотогава система за единно икономическо планиране, нито налагаше пълно преминаване само към пазарни стопански механизми. “Узаконеното” по този начин своебразно безвластие доведе обаче до съществени нарушения в ритъма на нормалното съществуване и функциониране на икономиката. Една от неговите особено красноречиви прояви беше заложеното в закона положение директорите на предприятията да бъдат избирани пряко от работещите в тях. Каквито и да са били мотивите за вземането на едно такова решение, най-широко разпространеното последствие от него беше, че всеки ръководител, който желаеше да бъде избран или преизбран, съответно обещаваше или установяваше такива равнища на заплатите в съответното предприятие, които ще му осигурят “изборна победа”. Инфлационните последствия от това скоро станаха толкова очебийни, че въпросната постановка на закона беше отменена. Останаха обаче други, за които Елман и Канторович, например, съвършено справедливо отбелязват, че е “напълно немислимо в каквато и да било друга страна въобще да съществуват формулировки на закон, който да не задължава никого към нищо”. (95)

Именно тази, закрепена и със закон несигурност, послужи обаче като политически претекст и спомогна за създаването на обществено-пропагандна обстановка, благоприятстваща приемането и на следващи мерки за още по-голямо придвижване надясно. Решаващ беше приносът в тази насока на антисоциалистическите перестроечни средства за масова информация. Под прякото наблюдение, а често и при непосредствено участие на Яковлев и Горбачов, от тях беше подета крайно активна кампания в полза на по-нататъшна, “самостоятелност” на стопанските предприятия и прехвърлянето на икономиката на “пазарна основа”. Всяко затруднение, всяко икономическо престъпление или злоупотреба, независимо по какви причини или от кого бяха предизвикани или извършвани, неизменно бяха незабавно приписвани на системата на обществената собственост и т.н. свръхцентрализирано планиране. Неспирно подклажданите по този начин открито антисоциалистически настроения в едни момент създадоха “необходимите политически условия за издигането на искания и за пълното ликвидиране на плановата институция като такава”. (96)

Пак под натиска на медиите, през декември 1997 год. на най-високо партийно и правителствено равнище беше предприета и друга важна мярка, определена от Лигачов като “съдбоносна грешка”. (97) Това беше решението за рязко съкращаване на държавните поръчки и изкупувания на необходимата промишлена продукция. Под натиска на Яковлев и Горбачов, обемите им бяха намалени наполовина. Възраженията на министър-председателя Николай Рижков (който преди това ги беше подкрепил срещу Лигачов) против този наистина безумен скок направо от изцяло планирана към въобще непланирана икономика, просто не бяха взети под внимание. Практически незабавно след тази мярка, на базата на останалите 50 % от съветската промишлена продукция се очакваше да възникне нов, несъществуващ никога дотогава “пазар на едро”. Считаше се, че цените на стоките в него ще се определят изключително и само от колебанията между предлагането и търсенето.

Вместо това Лигачов и Рижков предлагаха приемането на един много по-предпазлив експериментален план, според който държавата следваше да изкупи 90 % от продукцията, а 10 % да бъдат предоставени на механизмите на търсенето и предлагането. По този начин се предвиждаше предприятията постепенно да придобиват опит с икономическата самостоятелност и боравенето със свободните цени и пазари.

Налагането на плана на Яковлев и Горбачов се оказа напълно разрушително. То хвърли икономиката в пълен хаос. 1988 беше годината, когато дефицитите на търсените стоки станаха особено забележими. Пак тогава, за пръв път след края на Втората световна война в страната се появи и наистина сериозна инфлация.

Според Елман и Конторович съветската икономика беше подкопана още с отстраняването на Комунистическата партия от управлението на стопанския живот. (98) Други пагубни стъпки в тази насока се оказаха периодичните орязвания на правомощията и функциите на различните централни отраслови министерства. Такива бяха предприети частично още през 1986 год. и много по-определено – през 1987 и 1988 години. При това ставаше дума не, да кажем, за съкращаване на персонала на министерствата, а за промяна на характера на отношенията им с подведомствените им отраслови предприятия.

Нещата се въртяха почти изключително около “новите” идеологически “съображения”, че не трябва да се “дават команди”, а да се утвърждава автономността (самостоятелността) на предприятията. (99) Превръщането на съюзните отраслови министерства фактически в безвластни наблюдатели се оказа обаче изключително пагубно не само за нормалното функциониране, а и за самото съществуване на икономиката. Взаимните й връзки и баланси, както на съответните отраслови и регионални нива, така и на общосъюзно равнище, се осъществяваха, а и бяха въобще възможни, именно чрез дейността на въпросните министерства. Структурите и отделите им – както в центъра, така и по места – при това далеч не се занимаваха само с “даване на команди”, както се представяше от злонамерената пропаганда, а с много сложна дейност. Тя включваше и точната оценка на текущите и прогнозни производствени възможности на съответните предприятия, и поддържането на работната планова дисциплина и съподчиненост между тях.

С разрушаването на всички тези функционални връзки и взаимоотношения Горбачов и съветниците му нанасяха практически непоправими вреди не само на стопанската стабилност на страната, но и на общественото доверие към провежданата в нея политика. Според Елман и Канторович, тогавашният Генерален секретар и екипът му твърде парадоксално, но “непрекъснато и системно дискредитираха собствената си политика и самите себе си, като постоянно вземаха погрешни и нерешителни (на вид) решения, от които не след дълго сами се отказваха и дори публично осъждаха резултатите от тях”. (100) (Така могат да постъпват било изключително некомпетентни и политически късогледи хора или, напротив – истински професионалисти, преследващи още от самото начало други цели – тези на преднамереното и целенасочено разрушение. – Доп. пр.)

Основният удар по плановата икономика беше нанесен на ХІХ партийна конференция през лятото на 1988 год. Тя отбеляза края на дотогавашния “плаващ” преход надясно и в заповеден план постанови вече незабавното и пълно отделяне на Партията както от дейността на Съветите и органите им на всичките им равнища, така и от участието й в управлението на икономиката. Постановяваше се въпросното разграничаване да бъде осъществено и в организационен, и в идеологически план. Скоро след вземането на тези решения, общосъюзната система на планиране беше подложена буквално на нов град от пряко унищожителни мерки. Много важна част от тях представляваше закриването общо на 1064 отдела и 465 сектора на Централните комитети на различните съюзни републики, на областните и районни организации на КПСС, предприето от Горбачов през есента на същата 1988 год. Изразено в проценти това представляваше 44 % от ежедневно функциониращите организиращи и ръководещи структури на партията на всичките й нива. Незабавните последствия от тези мерки върху икономиката бяха, че - след премахването на общото партийно ръководство в икономиката - практически изчезна и връзката, която осигуряваше оперативните взаимоотношения между центъра в Москва и различните стопански единици и обединения по места. Така в икономиката беше дадена зелена улица на всевъзможни центробежни настроения, сили и тенденции.

По интересен начин се развиха и “официалните” отношения на Горбачов с “втората икономика”. В един момент той създаде впечатление като че ли възнамеряваше да я обуздае и сложи под контрол. Но крайният резултат беше, че самият Генерален секретар фактически постла пред зараждащите се сили на капитализма килима за тържественото им посрещане, по който те следваше да продължат и по-нататък. Това стана чрез обявяването им за предтечи на съветското “гражданско” общество.

В студията си “Полезното минало”, публикувана през 1995 год. в сборника на Александър Далин и Джей Лапидъс със заглавие “Съветската система – от криза към крах”, изследователят от САЩ С. Фредерик Стар изказа мнението, че това е било “времето за решителен избор за Горбачов”. От една страна, той можеше да поеме по пътя на заздравяване и усъвършенстване на икономиката чрез затягане на контрола и подобряване на системата на планиране. Вместо това обаче той предпочете да привлече на своя страна “онези нови икономически и обществени сили, утвърдили се в живота посредством самостоятелните си действия и благодарение на интелектуалните си връзки с дълго време потисканата в Русия традиция на либерални реформи”.

Под предлога, че така “втората икономика ще бъде приобщена към обществото, а печалбите й, облагани с данъци”, Горбачов разреши със специален закон съществуването на фактически частните й предприятия като номинално “кооперативни”. Той всячески възхваляваше “самостоятелните”, доброволни сдружения на “неформалите” и подчертаваше, че те имат своето “законно място” в съветското общество. Пак според Стар, “политическият гений на Горбачов бил не толкова в това, че сам е създавал действащите сили на перестройката, а че ги е откривал и вземал в готов вид между средите на обществото около него”. (101)

В книгата си “Демокрацията в Русия при Горбачов (1985-1991) – зараждането на “доброволния” сектор” (1999 год.) британската анализаторка Ан Уайт също потвърждава това мнение на Стар. Според нея с термините “неформален”, “неформални сдружения” са били обозначавани “всички видове дейности, неорганизирани пряко от Партията”. Много от тях са били преди всичко неполитични културни общности, особено широко разпространени сред младежта. Съществуването на други от тях пък е датирало още от “размразяването” при Хрущов. Уайт твърди, че “към февруари 1988 год. общият брой на неформалните сдружения в страната е възлизал на 30,000. В този брой се включват както т.н. “групи за натиск”, така и обединения от всякакъв друг характер. С течение на времето – особено в годините на “перестройката” – значението и влиянието на първите видимо нараства.” (102)

След прокарването на т.н. “Закон за кооперативите” и “Закон за наемите” силно се разпространяват всевъзможни форми на собственост с явен прокапиталистически характер. Както посочват и Елман и Конторович, макар и твърде срамежливо да цитират мисли на Ленин за “приемливостта на кооперативите” като форма на социалистическа собственост” (103) текстовете на цитираните по-горе закони фактически разрешават официалното въвеждане на частната собственост под прикритието на формални кооперативи. В последвалия период все още запазените държавни предприятия пък започнаха да засилват икономическите си връзки с тези частни т.н. “кооперативи”, тъй като те по принцип плащаха по-ниски данъци и се радваха на по-облагодетелстван режим в сравнение с държавния сектор.

Следващият етап от това развитие беше отдаването под наем на различни дялове от държавната собственост на въпросните “кооперативи”. Това се оказа една от първите и изключително удобна форма на фактическа приватизация, запазвайки при това паравана на вече изгубилата смисъла си обществена форма на собственост.


***

Независимо от съвпаденията на определени техни фази и цели, процесите на утвърждаването на този път към капитализъм, от една страна, и на очерталия се триумф на националистическия сепаратизъм, от друга, не бяха нито тъждествени, нито еднакво неизбежни. Съветският съюз можеше да продължи да съществува, дори ако само някои от съюзните републики бяха запазили социалистическата си същност. И обратно – реставрацията на капитализма в него можеше да се извърши и без разрушаването на единната държава. В действителност обаче двата процеса бяха осъществени на практика едновременно, като при това преминаха през доста сходни и често съвпадащи фази и особености на зараждане – развитие и – триумф.

На пръв поглед това може да изглежда доста учудващо, тъй като идеолозите и политиците с частнособственическа и “пазарна” ориентация имаха по принцип твърде неопределени и мъгляви възгледи относно национализма, бил той руски или на други националности. Между тях и Ленин винаги са съществували основни, трайни и систематични различия (104), както обръща внимание Стивън Ф. Коен в книгата си “Бухарин и болшевишката революция” (1975 год.)

Първо, Ленин и последователите му ясно различават прогресивната от реакционната тенденция и разновидност на национализма. Техният идеал е общата интернационална позиция на всички революционни сили срещу капитализма и империализма начело с работническата класа. Победата над капитализма не е някаква застинала догматична химера, а практически резултат от продължителни, упорити усилия и сурова борба за утвърждаване на демократичните и прогресивни страни и прояви на национализма, от една страна, и отслабване и неутрализиране на отрицателните и реакционни такива - от друга. В тази насока беше концентрирана практическата политика на Комунистическата партия на Съветския съюз през целия период от 1917 до 1991 години.

Показателно е, че точно онези партийни дейци, които по една или друга причина в определени периоди от историята й са се оказвали на позиции за по-голяма свобода, за въвеждане на “пазарни” механизми и частната собственост - за либерализма - не са били в състояние да се ориентират и по отношение на национализма.

Национализмът винаги е демонстрирал характерни прояви и заемал особено място в мирогледа на селячеството и на многобройните маси съветска работническа класа от първите поколения, появила се в резултат на курса към ускорена индустриализация на страната. Наследствените градски работници по начало са склонни да проявяват по-ясна и определено класова ориентация и съзнание. За хората от село – дори и след колективизацията – отношението към родния край и земята винаги се е отличавало със силна емоционалност. Поради това идеите на патриотизма и национализма при тях имат относително по-голямо значение. Приблизително същото беше и положението с онази част от просветената интелигенция, която се чувстваше свързана със селското население на страната и с историята й отпреди 1917 год.

Сред членската маса на Партията също се наблюдаваха такива настроения. За тях беше присъщо да не разбират, да не оценяват, а и да пренебрегват сложния, понякога и противоречив характер и природа на национализма. По тези причини в едни или други исторически периоди определени партийни дейци и последователите им не са били в състояние да разграничават прогресивните от реакционните и ретроградни аспекти на национализма. А това е слабост, която отваря врати към извънредно сериозни идеологически и политически грешки, често пъти с непредсказуеми последствия.

Периодът на управление на Горбачов и екипа му изобилства с примери от такъв характер. Красноречиво доказателство за теоретическа неориентираност и практическа недооценка на значението на националния въпрос беше онази част от речта на Горбачов във връзка със 70-годишнината на Октомврийската революция, в която той обяви, че в Съветския съюз този въпрос е решен окончателно и напълно. Само преди няколко години, по случай 60-годишнината от създаването на Съветския съюз, тогавашният Генерален секретар Юрий АНДРОПОВ изрично предупреждаваше да не се допускат надуто-оптимистични и самохвални оценки тъкмо в тази насока (105)

Горбачов и екипът му обаче очевидно са считали, че практически безкрайното и на практика никога неразрешимо “веднъж-завинаги” - “докрай” - море на националните проблеми и взаимоотношения може да им бъде до колене. (Тук, както и другаде в книгата, авторите следват предимно рационална линия на обяснение на хода на анализираните събития. Накратко, приема се, че определен управленчески екип по принцип се старае да се справи, съобразно с вижданията и възможностите си, със стоящите пред него и страната проблеми. По една или друга причина тези усилия успяват или не успяват.

Съдържанието и аргументацията на книгата ни най-малко няма да олекнат обаче, ако допуснем и хипотезата, че определени решаващи звена и брънки в тези екипи могат и предварително да задават точно такива варианти и насоки на вземаните решения, които да ги обричат на нови усложнения и провал, независимо от усилията за изпълнението им. “Политиката” или по-точно – отсъствието на такава – по основния за една многонационална държава въпрос изглежда дава най-красноречиви доказателства точно в подкрепа на това предположение. – Доп. пр.)

Изключително показателни са свободните упражнения на тема “Национален въпрос”, с които най-близкият помощник на Горбачов, Александър Яковлев, си позволи да ангажира ръководството на Партията, държавата, а и на цялото общество тъкмо в този период. Той беше работил в апарата на ЦК още по времето на Хрущов и беше оформен и израснал като ревностен последовател на антисталинистката му линия. Това ценно - според него - политическо наследство е било поставено под заплаха в годините след идването на Брежнев на власт. Ицхак М. Брудни в книгата си “Преоткриването на Русия. Руският национализъм и съветската държава” (1998 год.) (106) смята, че въпросната “опасност” е била породена най-вече от усилията на Брежнев и тогавашния главен идеолог на Партията Михаил Суслов за по-активно приобщаване на редица социални сектори и течения с национално-патриотична насоченост към нейната линия. По-голяма част от тях получават развитие сред интелигенцията, а и в другите слоеве на обществото, като реакция на редицата неблагоприятни аспекти от политиката на Хрущов. Начините, по които въпросните кръгове са аргументирали идеите си при това често са съвпадали с едни или други положения на марксизма-ленинизма. Единни са били те, например, в осъждането на капиталистическия Запад и на ревностното преклонения пред него.

Според Брудни, чрез присъединителната си политика спрямо руския национализъм Брежнев и Суслов са се стараели да възстановят и затвърдят авторитета, общественото доверие и политическото наследство на съветската държава, разклатен от “десталинизиращите” кампании на Хрущов.

Яковлев не е одобрявал тези тенденции. През 1972 год. в статия, озаглавена “Против антиисторизма”, той се обявява срещу въпросния “съюз с национализма”. Според него, това е опасност за процеса на сближаване със Запада, считан от Яковлев за “основно постижение” на политиката от времето на Хрущов.

Именно към тези свои идеи против руския национализъм той се връща тъкмо в разгара на “перестройката”, когато стават все по-определени сепаратистките настроения и тенденции в Прибалтийските републики. При това положение не е чудно, че отношението на Центъра и лично на Горбачов към тях беше крайно непоследователно. Отначало симптомите на тези явления дълго време бяха просто пренебрегвани. След това по отношение на Литва бяха предприети някои мерки от икономически характер. В края на краищата, се стигна до почти безперспективни преговори за предоговаряне на Общосъюзния договор, което в конкретните условия доведе до още по-голямо развихряне на националистически и сепаратистки страсти и претенции.

Неформалните” групи на “перестройката”, за които толкова възторжено се отзоваваше Горбачов, практически във всички неруски съюзни републики се оказаха подчинени на сили, които все по-открито призоваваха за отцепване от “руския окупационен режим”. Движенията с такива искания станаха особено настойчиви в Прибалтика през лятото на 1988 год. (107) Влиянието им се проявяваше дори и в републиканските организации на комунистическите партии.

Привържениците на Горбачов в Политбюро реагираха на тази все по-тревожна обстановка по начин, много наподобяващ на щрауса, който при опасност… си заравя главата в пясъка. Когато през септември 1988 год. Яковлев се завърна от обиколка в Прибалтийските републики, оценката му за обстановката там беше “проблеми няма, “перестройката” върви нормално”. Лигачов, за когото беше очевидно, че положението там, всъщност, излиза извън контрол, изрази остро несъгласие. Независимо от това обаче и този път взе връх позицията на Яковлев, който посъветва просто “да не се прави нищо”. Но през следващите месеци обстановката се изостря още повече. Стана разцепление в Комунистическата партия на Литва. Партийните организации по места просто престанаха да съществуват, а все по-наглите сепаратисти бяха вече буквално на крачка от поемането на цялата власт. (108)

В тази обстановка истинските марксисти-ленинци продължаваха да се придържат към позицията, даваща право на нациите на самоопределение, включително и на отделяне от Съюза. При това те се надяваха, разбира се, че просто никога няма да се стигне до упражняването точно на тази възможност. Основание за това им даваха реално гарантираните от политиката на СССР условия за пълноценно развитие на националните езици и култури, за равноправно представяне в политическото ръководство и за ускореното цялостно прогресивно социално-икономическо развитие на неруските райони на страната. Дори някои буржоазни съветолози бяха принудени да признаят постиженията на съветската национална политика в сравнение вършеното в тази насока в САЩ.

Тери Мартин, изследователка на тези проблеми от САЩ, развива в книгата си, издадена през 2001 год., тезата, че СССР е първият исторически познат пример за това, как потиснати в миналото, по-малки и по-слабо развити нации не само не са били претопявани от по-големите и по-силните, но се и вървяло по пътя на повсеместното им развитие и издигане. Въз основа на това тя счита, че Съветският съюз следва да бъде определен като първата в света “Империя на положителното и утвърждаващо действие”. Това е термин, с който в обществените науки в САЩ е прието да се нарича политиката спрямо по-малките и по-слабо облагодетелствани национални и етнически групи. Така, между впрочем, е нарекла Тери Мартин и изследването си, издадено от Университета Корнуел в град Итака, като към горното основно заглавие е добавила и конкретизацията: “Нациите и национализма в Съветския съюз, 1923-1939 години”.

В него тя изрично подчертава, че СССР единствен в световната история е отговарял на нарастващите тенденции на национализма “по пътя на систематичното издигане и развитие на националното самосъзнание на съответните национални и етнически малцинства и на изграждането специално за тях на основната група политически, икономически, образователни, културни и прочие институции, присъщи на една национална държава”. (109)

Присъщо на дейците от типа на Горбачов е, че те, от една страна, всячески пренебрегват обективно съществуващите различия, включително и определените степени на неравнопоставеност между различните националности и етнически групи. В същото време, от друга страна, те проявяват склонност към неоправдано преувеличаване на постиженията тъкмо в тези области. Има много примери за това как по време на шестгодишното си пребиваване във властта Горбачов (външно) проявяваше неразбиране на дълбочината на националните чувства на различните народи. Не е имал представа, а може би не се е дори и запитвал затова как едни или други мерки от “реформите” му въздействат върху тези чувства и настроения и какви последствия може да има от това. Вълненията в Алма-Ата през декември 1986 год. последваха решението му висшите ръководни постове в Казахската съветска република да бъдат заети от хора от руската националност. А единадесет месеца след тези направо драматични събития той заяви”Националният въпрос в СССР е напълно разрешен”.

В други случаи, ако не пренебрегваше съществуващите проблеми или ако не ги обявяваше за “напълно разрешени”, Горбачов се стараеше да използва междунационалните конфликти за свои частни политически цели. При разногласията между Армения и Азербайджан през 1987 год. относно провинция Нагорни Карабах, исторически принадлежаща на Армения, но включена в територията на Азербайджан, той зае позиция, която фактически насърчаваше въстанието на арменското население там. На тогавашния Генерален секретар очевидно беше изгодно по такъв начин да бъдат създадени допълнителни трудности на ръководителя на Комунистическата партия на Азербайджан и негов противник в Политбюро Гайдар Алиев. Последният стана обект на критики по много направления (включително от страна на Лигачов) и през есента на същата година беше изваден от състава на Политбюро. (Това обаче не само не подрони, но изглежда и затвърди позициите му в самия Азербайджан, където той изключително дълговечно управляваше почти до смъртта си – а след нея остави властта там и на сина си. Независимо, че последният полага определени усилия към по-балансирана политика и към Русия, общата външно-политическа ориентация на Азербайджан си остава насочена предимно към САЩ, големите държави на Европейския съюз и Турция. – Доп. пр.)

Позицията на Горбачов към конфликта в Нагорни Карабах показа колко рисковано и неоправдано е основополагащи принципи да бъдат жертвани в името на краткосрочни и частични политически цели. Тогава, а и при други сходни случаи, той се опита да окуражава възникването на “национални фронтове на “перестройката” против онези местни дейци, най-вече Първи секретари на съответните комунистически партии, които по едни или други причини проявяваха несъгласие с провежданата от него политика. Ронълд Григор Суни посочва в книгата си “Съветският експеримент” (1998 год.) как подобна позиция на централното ръководство фактически допринася за допълнителното активизиране на всевъзможни сепаратистки претенции и действия по места.

Националните фронтове в защита на “перестройката” започват да възникват в Прибалтийските републики още през април 1988 год. (110) Съвсем скоро те се оказаха подчинени на откровено прокапиталистически и отявлено реакционни националистически и сепаратистки сили. Дори и при подобно явно обезпокоително за общосъюзния център развитие на нещата, Горбачов изглежда се интересуваше преди всичко от това какви евентуални изгоди за личната му политическа позиция би могло да допринесе изострянето на един или друг междунационален и етнически конфликт.

И наистина, ако Горбачов въобще вършеше нещо при появяването им, то беше да сменя местните партийни ръководители - разбира се, онези, които бяха негови противници. А всеки път, когато възглавяваното от него Политбюро оставаше пасивно или подкрепяше някои от “националните фронтове на “перестройката”, следваха нови, още по-крайни и яростни изблици на реакционен национализъм и сепаратизъм. Така, според Антъни ДАгустино в книгата му “Революцията на Горбачов” (1998 год.), тогавашният Генерален секретар просто е играел ролята на “помощник на дявола” като е допринасял за изострянето и разпалването на междунационалните и междуетнически вражди и конфликти, които е използвал за свои цели, докато в един момент положението става напълно неконтролируемо.

Неуспехите на “перестройката” пък в една област имаха свойството да се разпространяват и множат и в други сфери на обществената дейност. От 1988 год. нататък икономическите затруднения и тенденциите към сепаратизъм, например, започнаха систематически да водят към периодическото изостряне на едните или на другите от тях. Осезаемото нарастване през тази година на недостига на редица стоки за широко потребление стана причина редица от съюзните републики да започнат да се запасяват с различни видове продукция и да се ориентират към самостоятелно съществуване. А съветската икономика на цялата огромна територия на СССР поначало беше организирана и се развиваше като единен механизъм с ясно разделение на труда и специализиране на всяка една от съответните републики.

Намаляването на икономическите функции на Съюзния център доведе до нарастването на взаимната размяна на стоки между отделните райони. С течение на времето тя все повече изместваше плановото начало в икономиката. А това пък – вече осезаемо водеше до разпадане на съществуващата дотогава стопанска система. Възникващият на тази основа икономически хаос и несигурност допълнително подливаше масло в процесите на сепаратизма, доколкото всяка от съюзните републики на практика беше оставена сама да търси начини за задоволяване и опазване на икономическите си интереси.

За това в значителна степен допринесоха и редица от “реформите”, предприети от централното ръководство на Горбачов. Пленумът на ЦК от януари 1987 год., например, открито се обяви против т.н. “номенклатурен принцип” за определяне на висшите ръководни кадри по места измежду кандидатури, предварително подбирани и одобрявани от Секретариата на ЦК в Москва. С отхвърлянето на тази система Горбачов и екипът му фактически се отказаха обаче от кадрите, които на практика осъществяваха функционирането и дори – самото присъствие на Партията и държавата в различните съюзни републики, областите и районите им. При тази обстановка местните ръководители, водени дори от мотиви за собственото си съхранение, започнаха да се вслушват все повече във възгледите на непосредствено обкръжаващата ги среда, отколкото в онова, което чуваха или получаваха от Москва. Съответно, когато трябваше да се избира между интересите на Центъра, тоест, общосъюзните интереси и тези на съответната република или дори – на отделни нейни части, решенията все по-често бяха изключително в полза на вторите.

Заедно с това местните сепаратистки тенденции се подхранваха в решителна степен и от водената от Горбачов и групата му външна политика. Особено силно се прояви това по отношение на Прибалтийските републики. Според Елман и Канторович начинът, по който Горбачов потърси края на “студената война” и тясно сътрудничество със Запада, го направи особено податлив на натиска за сериозни отстъпки спрямо Балтийските страни в посока към тяхното отделяне от Съюза”. (112)


***


Ако трябва да обобщим периода на 1987-88 години, следва да отбележим, че през него беше постигнат пълен обрат в дотогавашния курс на “перестройката”. В кадрово отношение повратът беше ознаменуван с отстраняването на Лигачов и другите противници на Горбачов от заеманите от тях отговорни постове в Политбюро. Заедно с това беше осъществено чувствително отслабване и изтласкване на Партията от редица от заеманите дотогава от нея важни ръководни функции в страната и преди всичко – в управлението на икономиката. Практически беше сложен край и на нормалното функциониране на системата за единно стопанско планиране. Бяха почти разрушени и мощните някога отраслови общосъюзни министерства. (Маршъл Голдмън “В какво не успя перестройката”, 1991 год.) (113)

Въпросните “реформи” обаче доведоха до рязко нарастване на икономическите проблеми. Последствията от тях станаха особено очевидни през 1988 год. Нараснаха инфлацията, дефицитите в бюджета и недостигът в снабдяването. За пръв път през последните 40 години беше отбелязан повсеместен скок на цените в цялата икономика. През следващата година инфлацията стигна 20 %. Стоките за широко потребление изчезнаха от магазините и потънаха в складовете. Създалата се при тези условия изключително благоприятна за спекула обстановка постави началото на невиждан дотогава процес на нерегламентирано разграбване – преразпределение – на общественото богатство и новото му концентриране в ръцете на изключително ограничен брой частни лица. Според съветската икономистка Татяна Карягина, цитирана от Маршъл И. Голдман в книгата му “Къде не сполучи перестройката” (1991 год.), общата сума на незаконно натрупаните частни богатства през 1988 год. е била между 200 и 240 милиарда тогавашни рубли. Същата счита, че това е представлявало 25% от всички средства, притежавани от частни лица в целия Съветски съюз през онези дни. (114)

Икономическата криза, на свой ред, засили още повече реакционния националистически сепаратизъм. Призивите на Горбачов за организиране на “национални и народни фронтове в защита на “перестройката”, чрез които той възнамеряваше да оказва натиск върху противниците си в Партията в отделните съюзни републики, фактически помогнаха допълнително за пълното преминаване на властта в ръцете на сепаратистите. Очертаващият се по този начин крах на “перестройката” предизвика вече доста чувствителен икономически срив през следващата 1989 год. Трудностите тогава бяха вече съществено по-различни и по-мащабни от познатите през предишните години тенденции на намаляване темповете на икономическия растеж.

Оформящото се вследствие на всичко това твърде широко обществено недоволство от управлението на Горбачов не можеше да не засегне обаче и авторитета на КПСС като цяло, особено като се има предвид и почти пълната й организационна парализа и идеологическа дезориентираност, до които и тя беше доведена от неговите “реформи”. На този фон все повече набираше сили откровено антикомунистическият реакционен популизъм на Борис Елцин.

През 1987 и 1988 години Горбачов направи завоя. Пълните последствия от него тепърва предстоеше да бъдат разгърнати…