ЕПИЛОГ. Кратък обзор на съществуващите обяснения за краха на съветската система

Съществуват многобройни виждания за причините и факторите, довели до разрушаването на Съветския съюз. Смело може да се каже, че те покриват практически всички нюанси както от политически, мирогледен и идеологически характер, така и от гледна точка на емоционалната и психическа нагласа на отделните хора. Обясненията варират от понякога почти фантастични полети на въображението до нерядко сухи и трудноразбираеми теоретични модели, от безграничен оптимизъм до пълно отчаяние. Някои от тези виждания и концепции не се оказаха полезни за разширяването на познанията ни по въпроса, докато други имат съвсем осезаем принос в това отношение. Въз основа на конкретните данни от многобройната литература по този въпрос считаме, че последните могат да бъдат класифицирани в следните шест категории, обособени около причинните фактори за тези събития, възприеманите от тях като основни.

Това са концепции, базиращи се на виждания за:

1 – наличието в самата система на социализма на определени пукнатини, слабости и проблеми;

2 – наличие на широко народно недоволство и противопоставяне на системата;

3 – фактори, свързани с въздействия отвън;

4 – контрареволюция, осъществена от класата на бюрокрацията;

5 – недостатъчна степен на демокрация и свръхцентрализацията на системата;

6 – решаващата роля на фактора “Горбачов”.

Горната класификация е направена въз основа най-вече на материали и обяснения, съдържащи се в книгата на Дейвид Котц и Фред Уиър “Революцията отгоре – разрушаването на съветската система” (1997 год.), стр. 3-5. (2)

Ъгълът, под който е конструирана всяка една от тези концепции - както и критиките по техен адрес - има претенциите по свой начин да допълва общата картина на знанието за истинския ход на събитията.

На следващите страници от предлаганата книга ще се опитаме да покажем с какво направените и от нас обобщения и изследвания допринасят за допълнителното разширяване на знанията в тази насока, без да оспорваме или подлагаме на съмнение по-голямата или по-малка правомерност на което и да било от тях.

1. Привържениците на първата от указаните теории считат, че причините за рухването на социалистическата система, са “генетични грешки”, свързани още с момента на зараждането й. Социализмът в СССР е възникнал на “незаконна” основа. Той никога не е могъл да функционира пълнокръвно, защото се е противопоставял на самата човешка природа и на икономическите механизми на т.н. “свободен пазар”.

Според книгата “Аутопсия на една империя” (1995 год.) на професора от Колумбийския университет Джон Матлок (посланик на САЩ в СССР от 1987 до 1991 години): “Социализмът, така както беше определен от Ленин, беше обречен от самото си начало, тъй като се основаваше на погрешни разбирания за самия характер на човешката природа”. (3) В различни вариации подобни възгледи се споделят и в трудовете на изследователи като Мартин Малайа, Ричард Пайпс и др. (в сборника под редакцията на Уолтър Лакер “Мечтата, която не успя” от 1994 год.), в произведенията на Дмитрий Волкогонов (5) и др.

Разбира се, както всяка една реална съществуваща и действаща система, и съветската имаше своите проблеми и недостатъци, които се нуждаеха от верни решения и усъвършенстване. Някои тях бяха свързвани със системата за единно икономическо планиране. Към 1985 год. такива бяха недостатъчното количество и качество на някои видове стоки за широко потребление, намаляващата производителност на труда и инициативността по места, забавеното приложение на компютрите и други постижения на науката и техниката, разрастването на корупцията и на незаконните частни начини за печелене на пари.

Други проблеми пък бяха свързвани с политическите аспекти на системата. Така например, някои подходи и методи, които навремето се бяха оказали изключително ефикасни при завземането и задържането на властта, постепенно започваха да изглеждат все по-проблематични, когато ставаше дума за успешното й упражняване в продължение на големи периоди от време.

За такива се считаше известното дублиране на едни и същи функции от страна на партийните и държавни органи. То задържаше както по-голямата инициативност от страна на върховете, така и обричаше местните организации предимно на съветнически, консултативни и други спомагателни функции. Същото се отнасяше и до положението в профсъюзите и другите масови обществени организации.

Освен това явно съществуваха и някои проблеми, свързани с функционирането на ставащата все по-трудна за обяснение в условията на едно развито социалистическо общество няколкостепенна система за цензура и контрол над печатните издания и материалите за ефирните предавания.

Съществуваха и някои привилегии, които на практика разделяха ръководните части на Партията и правителството от широките слоеве трудещи се.

Голяма част от всичките тези проблеми беше свързана с реалностите на ожесточената студена война. Тя налагаше пренасочването на огромна част от ресурсите на страната за засилване на отбранителната й способност и обезпечаване на необходимите съюзници в чужбина. Налагаха се и специални мерки и усилия по поддържане на висок революционен дух сред масите, Партията и държавния апарат, за усъвършенстване на нормите и методите на партиен живот, за повишаване на нивото на марксистката идеология и партийната просвета до изискванията на съвременността. И всичко това - на фона на необходимостта от практически непрекъснати усилия за неутрализиране на явно непресъхващата съблазън за бюрократизация и формализъм в различни сектори на работата. Но нека подчертаем отново: всички тези проблеми не бяха в състояние да предизвикат дори някаква що-годе осезаема криза – да не говорим за разруха или крах.

Друг сериозен недостатък на въпросната теория е, че тя представя цялата история на Съветския съюз като едно неотвратимо движение към разруха вследствие на скъсването на обществото му с някакви “основни изисквания на човешката природа” и явно считания като “задължителен за всички образец за обществено-икономическа система”, основана на частната собственост и т.н. “свободен пазар”.

По времето на Рейгън тези възгледи придобиха особено широка популярност, но едва ли биха се намерили дори няколко сериозни историци, които да се подпишат под концепция за исторически детерминизъм, базираща се върху особеностите на човешката природа.

Освен това, този вид теория е абсолютно безпомощна, ако се наложи да обясни как съветският строй можа да се справи успешно с такива широкомащабни начинания като ускорената индустриализация и колективизацията на селското стопанство, да не говорим за победата над фашистка Германия в годините на Втората световна война. И всичко това – само, за да се разпадне толкова неочаквано при наличието на далеч по-незначителни и маловажни предизвикателства и проблеми в края на 80-те години на ХХ-тия век!

2. Втора широко разпространена теория предполага, че съветският социализъм е рухнал под напора на “народно недоволство” и опозиция.

Положението на привържениците на въпросната концепция явно наподобява това на удавника, готов да се хване и за сламка, тъй като сред многобройните автори на изследвания по тази тема няма нито един, който да поддържа или доказва становището, че рухването на съветския строй и държава е било предизвикано от що-годе целенасочени и широкомащабни народни действия на протест и недоволство.

Всъщност, редица публицисти, изследователи, а и обществени дейци като Рой Медведев, Елизабет Тийг (“Съдбата на работническата класа в Русия”, изд. 1995 год.), Стивън Уайт и др. (8) формулират въпросната концепция по-скоро като съвкупен израз на растящо разочарование сред интелектуалците, на протести сред работниците, надигане на националистите и изборните победи на некомунистически кандидати на редица места в страната.

Без съмнение, сред някои сектори от съветските интелектуалци отдавна имаше определени настроения на разочарование и неприемане на редица важни – според тях – елементи на съществуващата система. Още през 80-те години, според констатациите на изследователи (някои от които са живели по това време в СССР) значителна част от считаните тогава официално за ведущи икономисти, са съчувствали и са се изказвали в подкрепа на механизмите на т.н. “свободен пазар”. (9) Майкъл Елман и Владимир Конторович считат, че тези интелектуалци са имали извънредно важен принос за разрушаването на съветската система и държава, след като въпросните техни “свободнопазарни” и “частнособственически” виждания са били забелязани от някои от най-близките помощници на Горбачов и стават важна съставна част от политиката му. (10)

Сред факторите, допринесли за разрушаването на съветската система несъмнено бяха и етническите безредици в столицата на Азербайджан Баку, въоръжения конфликт между Азербайджан и Армения за исторически оспорваната от всяка една от тях провинция Нагорни Карабах, националистическите протести в Прибалтийските републики. Имаше и стачки на миньорите.

Съществен фактор за последващата антисоциалистическа дестабилизация на страната беше и конституирането на т.н. “Блок на либералната опозиция” в рамките на Общосъюзен конгрес на народните депутати (съветския парламент).

Основният недостатък на фактите, привеждани в “потвърждение” на тази концепция, е, че всички те в действителност се случиха не още в самото начало, а по-скоро – в края на горбачовските “реформи”. Така че народното недоволство, доколкото го имаше, беше резултат именно от политиката на Горбачов и екипа му, а не беше факторът, който го предизвика. Според красноречивата констатация на едни наблюдатели, ако “гласността” беше дала на съветските граждани възможности да критикуват, то “перестройката” явно им предостави и причините за това. До 1985 год. обаче – когато на власт дойде Горбачов – нямаше абсолютно никакви признаци за народно недоволство.

Разбира се, и сред съветските граждани – както практически навсякъде по света – съществуваха различни видове оплаквания, свързани с качеството и количествата на определени стоки, със случаи на привилегии и корупция. Заедно с това, според данните от социологически проучвания болшинството от населението на Съюза са изразили недоволство от положението в страната им. (Според изследователите от САЩ Майкъл Елман и Владимир Конторович, степента на положителните настройки и оценки сред тях е била напълно сходна на общата оценка на средните американци към тяхната страна.) (11)

Заедно с това обаче гражданите на СССР – дори в периода 1990-1991 год., когато стана очевиден повратът на ръководителите на страната към частна собственост, “пазарни механизми” и етническо разделение на страната, все така продължаваха да поддържат системата на обществена собственост, контрола на цените и запазването на целостта на единната общонародна държава. (12)

Така че, ако може да се говори за народно недоволство през въпросния период, то беше по-скоро производно от провежданата от Горбачов политика, отколкото някаква самостоятелна величина и фактор, станали причина за тази политика.

3. Според третата от гореизброените теории рухването на Съветския съюз е било резултат от въздействието на “студената война” и последствията от “глобализиращата се” световна икономика.

Най-крайните възгледи в тази насока са, че предателството спрямо съветския социализъм е станало възможно благодарение на чувствително проникване от страна на ЦРУ в средите на съветското ръководство.

Всъщност, това проникване е било много по-значително, отколкото външните наблюдатели биха могли дори да си представят. Според последни данни, публикуващи от “Ню Йорк Таймс” от 26 декември 2001 год., непосредствено преди 1985 год. и впоследствие ЦРУ, ФБР и други секретни служби на САЩ предприемат най-голямата в цялата история на отношенията им със СССР акция по внедряването на шпиони във всички негови възлови структури. В резултат на всичко това, както КГБ, така и ГРУ (Главното разузнавателно управление на армията) са се оказали практически проядени от “молци” – тоест, от агенти на САЩ. (13)

Възможно е в бъдеще тази теория да получи още по-конкретно развитие, особено ако в определен момент излязат материали, доказващи и личната съпричастност на хора като Горбачов и Яковлев към агентурната мрежа на САЩ.

(Без да оспорваме правомерността на подобен род разсъждения от страна на авторите, бихме могли - при това с голяма доза на сигурност – да добавим, че привличането на т.н. “агенти на влияние” измежду най-високопоставените представители на политическите и държавни йерархии, на практика “спестява” считаните за неподходящи в такива случаи стандартни процедури на вербовка, попълването на съответни декларации и прочие. Предаността тогава е обусловена от лични кариерни съображения и перспективи, мирогледна преориентация или личностни психологически изменения и нагласи. – Доп. пр.)

Следвайки вътрешната логика на изследването ни, ще се опитаме да покажем и какви други, в крайна сметка не по-малко значими и от ЦРУ и ФБР външни фактори също са оказвали гибелно въздействие върху развитието на нещата в СССР.

Натискът на намиращата се под контрола на САЩ част от световната икономика, последствията от технологическите промени и особено неприкрито агресивната политика на администрациите на Картър и Рейгън оказват изключително чувствително въздействие за изостряне на икономическите трудности и проблеми, пред които се изправя страната през въпросния период.

Икономистът Андрей Гундер Франк, автор на изследването “Какво точно не тръгна наред в “социалистическия Изток” (публикувано в “Хумболтовото издание за обществени отношения”), изтъква, че в търсене на изход от световната икономическа криза администрациите на Картър и Рейгън вземат решение за ново, още по-значително увеличаване на военните разходи. Това, от своя страна, принуждава и СССР да харчи повече за отбраната си. Заедно с това кризата допълнително засилва трудностите и за онези източноевропейски социалистически страни, които вече бяха взели заеми от западни банки. (14)

Изследователите на проблемите на т.н. “информационно общество” Мануел Кастелс и Ема Кисельова пък считат, че вероятно най-важната причина за крушението на СССР е била неспособността своевременно и ефикасно да отговори на изискванията му. (“Краят на съветския комунизъм – гледната точка на “информационното общество”, издание на Университета Бъркли в Калифорния 1995 год.) (15)

Заедно с всичките тези допълнителни икономически и технологически затруднения, основният външнополитически фактор за оказване на подходящо за интересите на Запада развитие на нещата в СССР си остава изключителното изостряне в началото на 80-те години на “студената война” против него. Всъщност, съветското общество така и никога в историята си не може дори кратковременно да се порадва на лукса на вътрешно развитие, свободно от заплахата за външна агресия. Разходите за отбрана и за подпомагане на съюзниците в чужбина поглъщат значителна част от средствата, които иначе щяха да се влеят в непосредствено полезни за населението вътрешни капиталовложения.

Изчислява се, че до 1980 год. СССР е предоставял ежегодно на съюзниците си в чужбина помощи, възлизащи на 44 милиарда долара. Пак през същия период фактическите разходи за нуждите на отбраната са поглъщали между 25 % - 30 % от ежегодния икономически ресурс. Интересно е, че - според тогавашните изчисления на западните експерти - коментираните разходи от страна на СССР са 2-3 пъти по-ниски, отколкото се оказват в действителност. (16)

Натискът вследствие на рязкото изостряне на “студената война” продължи да се засилва към края на управлението на Картър и с встъпването в длъжност на Рейгън. Показателно е, че както известния с консервативните си убеждения Питър Швайцер (в изследването си “Победата. Тайната стратегия на администрацията на Рейгън, която ускори рухването на Съветския съюз”, изд. 1994 год.), така изследователят с леви възгледи Шон Джервази (“Истината за дестабилизирането на Съветския съюз”, периодично издание “Подмолни операции”, есен 1990 год.) са единодушни в констатацията си, че Рейгън започва “втора студена война”, конкретно целяща разклащането и окончателното унищожаване на СССР без какъвто и да било подбор на средствата за това. (17)

Главно място в тази стратегия заемаше скокообразното двойно увеличаване на военните разходи на САЩ. “Да ги накараме да се харчат, докато банкрутират!” – по този начин формулира Рейгън външнополитическото значение на тези действия, като явно визира необходимостта СССР също да бъде принуден да предприеме някакви реципрочни стъпки в отбранителната област. Програми като т.н. “Стратегическа отбранителна инициатива” (“Звездни войни”), повсеместното засилване на помощите за антикомунистическите сили в Афганистан, Полша и другаде по света, изкуствено организираното сваляне на цените на суровия петрол на световните пазари - изгодно за САЩ като вносителка на петрол, но неизгодно за СССР като производител и износител – всичко това бяха нови фронтове на “студената война”, задействани по времето на Рейгън. Те бяха, разбира се, съпътствани и от други специализирани, често открито диверсионни дейности и акции на икономическа и психологическа война.

Без съмнение, всички тези мерки за външен натиск не можеха да не окажат значителни въздействия върху различни страни на системата и живота на съветското общество. Като такива те имат и своя значителен принос за оформянето на пълната картина на причините и факторите, довели до разрушаването на социализма в СССР и страните от Източна Европа.

Но една такава оценка няма нищо общо с възхвалите, които споменатият вече Питър Швайцер отправя към тогавашния президент на САЩ по този повод. “Крахът на Съветския съюз е неделим от дейността и политиката на Рейгън, който се оказа победителят в “студената война” – пише той в излязлото през 2002 год. в Ню Йорк друго негово изследване, озаглавено “Войната на Рейгън”. (18)

Изключително убедителен в опроверженията си на усилията да бъде приписвана подобна роля на Рейгън е Франсис Фицджералд в книгата си “Неочакваната развръзка – Рейгън, “звездните войни” и краят на “студената война”, излязла през 2000 год. Според него анализът на хода на събитията в тогавашния СССР не предоставя абсолютно никакви доказателства за наличието на някаква изявена зависимост от причинно-следствен характер между факторите на външното въздействие, от една страна, и на развитието на вътрешнокризисните явления – от друга. (19)

Фицджералд изтъква, че дори рязкото повишаване на военните разходи на САЩ за скъпоструващи програми от рода на “звездни войни” и пр. не успява да накара съветското ръководство да тръгне по пътя на подобни финансово-разорителни контрамерки. (20) (Както тогава, така и по-късно, ответните действия на Москва в тази насока са се базирали на многократно по-евтини, но изключително ефикасни “асиметрични мерки” в областта на отбраната. Без да се опитват да дублират лансираните от САЩ програми и проекти, въпросните мерки фактически ги обезсмислят още преди практическото им реализиране, като възстановяват степента на уязвимостта на територията им и пр. – Доп. пр.)

Много високопоставени съветски дейци от онази епоха също считат, че нито ходът на “реформите” на Горбачов - а още по-малко самият край на СССР! - са предизвикани от такава външна мярка като повишаването на военните разходи на САЩ. Според висш служител на съветското военно разузнаване, цитиран от Майкъл Елман и Владимир Конторович в книгата им “Разрушаването на съветската система през погледа на човек “отвътре”, изд. пред 1998 год., “Идеята, че “перестройката” на Горбачов беше следствие от някакво особено успешно разгръщане на военни програми от рода на “звездните войни” на Рейгън и пр., беше от самото начало скалъпена от Запада, а впоследствие - и усилено лансирана от него. Всеки, поне малко запознат с истинския начин, по който се вземат решенията в областта на съветската политика, знае обаче, че това е пълен абсурд”. (21)

Отговорен сътрудник на Института за САЩ и Канада при Академията на науките на СССР, играещ значителна роля при формиране на външнополитическата линия на съветското правителство, също подчертава убеждението си, че “нито т.н. “Стратегическа отбранителна инициатива” (“звездни войни”), нито въобще целият процес на надпреварата във въоръжаването като такъв, са били сред факторите, непосредствено довели до рухването на Съветския съюз”. (22)

С това дискусията за ролята и значението на процеса на надпреварата във въоръжаването, разбира се, далеч не се изчерпва. И все пак, струва ни се, че голяма част от аргументите или контрааргументите в тази дискусия просто не са наясно по истински същественото в нея. Работата е там, че колкото и значителен да беше външният натиск на САЩ през последните години, той едва ли представляваше по-голяма степен на заплаха в сравнение с икономическите санкции и бойкот, със саботажите и открита военна интервенция, на които беше подложен СССР през отминалите десетилетия. Освен това, каквито и форми да възприемаше въпросният външен натиск, той просто не беше в състояние да продиктува и начините, по които съветските ръководители следваше да му отговорят.

Така че, ако трябва да обобщим, не толкова вътрешните проблеми или един или друг от факторите на външнополитическия, икономически и стратегически натиск, а конкретният начин, по който Горбачов и екипът му реагираше на тях, се оказаха решаващият фактор за рухването на държавата и на обществено-икономическия й строй.

4. Четвъртата теория за краха на СССР свързва причините за това събитие преди всичко с наличието на бюрократична контрареволюция. Тя по много неща наподобява възгледите на Лео Троцки от 30-те години. Според тях съветската система е “преходна”.

В съчинението “Предадената революция” на Л. Троцки се развива тезата, че ако една нова социалистическа революция вътре в нея не се окаже в състояние да я освободи от властта на бюрокрацията, то самата бюрокрация ще стане база за възстановяването на капитализма и дори – ще се превърне в “нова класа на собствениците”. (23)

(Вероятно ще има читатели, които – на базата на житейския си опит – ще бъдат склонни да смятат, че подобни явления и тенденции наистина бяха повече или по-малко налице. Върху тях обаче Троцки и троцкизмът правеха напълно неправомерни и неоправдани изводи за “невъзможността” от съществуването на социализъм в една отделна страна. В условията на една политически победила социалистическа революция разпространяването на подобни възгледи на практика беше удар в гърба и предателство спрямо нея и делото й.

Показателно е обаче, че след политическото отстраняване на Троцки и троцкизма в СССР по времето на Сталин така и не се появиха никакви симптоми на каквато и да било антисоциалистическа контрареволюция, била тя “бюрократическа”, “демократическа”, “либерална” – или каквато и да било друга.

Условията за това възникнаха много по-късно в резултат на съзнателното предоставяне на неограничени възможности за действията на враждебните на социализма външни сили и всевъзможната тяхна вътрешна прислуга. – Доп. пр.)

В наше време идеята, че бюрокрацията в съветската система се е превърнала в “нова класа на собствениците” посредством една “революция отгоре”, е развита в една или друга насока в трудовете на Дейвид Котц и Фред Уиър (“Революцията отгоре” и краят на съветската система”, 1997 год.) (24), Джери Ф. Хю (“Демократизацията и революцията в СССР, 1985-1991 години”, 1997 год.) (25), Стивън Л. Солник (“Открадната държава. Загубата на контрол и крахът на съветските институции”, 1998 год.) (26). Към тях може да бъде присъединен и съвременният марксист Бахман Асад и трудът му “Факторите, довели до разрушаването на социалистическата държава в СССР". За разлика от останалите обаче Асад не разглежда въпросната нова група като отделна класа. (27) И все пак, всеки един от посочените тук автори и произведенията им, заслужават и по-подробно разглеждане.

“Революцията отгоре” на Котц и Уиър представя най-убедителни доказателства за постиженията на Съветския съюз и за истински демократичните и хуманни черти на съветския начин на живот. В книгата се разкрива още как промените, наложени от Горбачов и екипа му, поставят началото на процеси, свързани с възникването и укрепването на нови обществени групи и коалиции, заинтересовани от замяната на социализма с капитализъм.

Начело на този откровено антисоциалистически блок застава Борис Елцин. Опирайки се на подкрепата на значителна част от “партийния и държавен елит”, той успява да отстрани от пътя си двете главни съперничещи му групировки – тази на “социалреформаторите” на Горбачов и на т.н. “стара гвардия” в КПСС. Самото разпадане на СССР като многонационална федерация до голяма степен стана в хода на конфликта между блоковете на Елцин и на Горбачов. При това, опората на антисоциалистическите сили на Елцин беше преди всичко в самата Русия, докато Горбачов и “реформаторите” му пък контролираха различните общосъюзни институции.

Въпросното съотношение на силите предполагаше, че блокът на Елцин ще може да запази и разшири властта си и да доведе до пълното възстановяване на капитализма само, ако успее да откъсне напълно Русия от СССР. А това беше недвусмислен знак за предстоящото разпадане и на целия Съюз.

Тезите, развити в книгата на Котц и Уиър, имат редица силни страни. Благодарение на тях, например, можем да си обясним защо и как толкова много от днешните капиталисти, висши управляващи и предприемачи в сегашна Русия са били високопоставени ръководители в предишния Съветски съюз и членове на КПСС. Просто навремето една значителна част от т.н. “партийно-държавен елит” беше възприела лозунгите и намеренията на Елцин за пълна реставрация на капитализма като по-солидна гаранция в сравнение с останалите съществуващи платформи за продължаването и запазването на властта и привилегиите им. Нещо повече, очертаваха се конкретни възможности дори за тяхното разширяване и укрепване вследствие на преминаване към система на частната собственост, в която членовете на предишния “елит” щяха да бъдат вече и пълнокръвни нови собственици.

Бързият и лесен провал на опита на т.н. “Комитет за извънредното положение” през август 1991 год. да внесе свои промени в ситуацията, също може да бъде разглеждан като още едно доказателство за масовата преориентация на предишния “елит” в полза на Елцин и към капитализма. А това, че в един такъв критичен момент нито масите, нито “елитът” – всеки от тях поради свои собствени причини – не оказаха подкрепа нито на Горбачов, нито на ръководителите на августовския “пуч”, предопредели, в крайна сметка, политическия крах както на едните, така и на другите.

По този начин може да бъде обяснен сравнително бързия и относително мирен процес на възстановяването на капиталистически обществено-икономически отношения в бившия СССР. Тук се крият обаче и голяма част от факторите, пречещи на нововъзникналия капитализъм в днешна Русия да заработи въобще като що-годе ефикасна и нещо създаваща система.

Тезата за “извършената отгоре бюрократична революция” има и своите недостатъци. В изключително меродавното изследване на Елман и Конторович (28), например, основано върху интервюта с редица членове на предишния партиен и държавен елит, няма никакви данни, които да потвърждават тази толкова “обещаваща” модна теория, че съветската система е била “бутната” от самите висши функционери на Партията и държавата в името на превръщането на дотогавашната им власт и привилегии в положение, основаващо се на частната собственост и лично богатство.

Конкретните анализи разкриват по-скоро твърде любопитното обстоятелство, че този вид ръководители по-скоро са “неспособни към колективни действия било в защита на системата, било в името на целенасоченото ускоряване на краха й”. Т.н. “висша бюрокрация” – ако тя въобще може да бъде възприета като обособена обществена група – винаги е била твърде социално нееднородна и разпръсната, за да може да играе ролята на организирана, обединена политическа сила.

Освен това, ако приемем, че именно партийно-държавният елит е бил факторът, изиграл главна роля за тласкане на събитията в страната в посока към капиталистическо развитие, то как тогава може да се обясни фактът, че както горбачовската “перестройка”, така и “частнособственическите, свободнопазарни” мероприятия на Елцин фактически удариха еднакво по положението и интересите на централната бюрокрация, чиято численост беше нееднократно съкращавана с десетки хиляди души?

Според Котц и Уиър общата численост на т.н. “висша бюрокрация” и съветски партиен и държавен елит е бил в рамките на 100,000 души *. Ако този “елит” беше в състояние да предприеме съзнателни, независими действия в защита на собствените си интереси, то как може да се обясни, например, очевидният парадокс, че той практически по еднакъв начин подкрепяше както откровено марксистко-ленинската политика на АНДРОПОВ от 1983 год., така и ревизионизма на Горбачов от 1987 год. и “неолибералните шокови терапии” на Елцин от 1993 год.? Нима всички тези, толкова коренно различни една от друга идеологии, могат еднакво да обслужват собствените интереси на бюрокрацията?

При това, процесът на разграбване на различните държавни активи от страна на бюрократичния елит дори през 1987 год. се намираше само в зачатъчно състояние (29), макар вече и да ставаше ясно, че наистина върви активно разрушаване на КПСС. Разграбването на държавната собственост набра сила едва през 1990-1991 год., когато вече беше ясно, че причините за разрухата са другаде, а не в средите на партийния апарат и елит. Последният по-скоро се опитваше да се приспособи към събитията, отколкото сам да ги предизвика или ръководи. Настина, някои от членовете на елита, водени от опортюнистични подбуди и от стремежа за запазване на власт и привилегии, взеха участие в разграбването на държавното имущество. Това обаче не означаваше, че те самите бяха сред главните инициатори и организатори на този процес.

Основната идея в “Революцията отгоре” на Котц и Уиър не издържа критики и опровержения и по още няколко линии. От една страна, в нея явно се омаловажава значението на външния империалистически натиск като фактор в разрушаването на съветската система и държава. От друга – те определено хранят определени илюзии по отношение на самия Горбачов и политиката му.

Независимо от всички факти, те през цялото време наричат вършеното от него “революция”, а не – контрареволюция, сякаш между тези две понятия няма коренна разлика в определението и съдържанието им. От тях няма и практически никаква критика по отношение на отстъпките, правени от Горбачов както пред вътрешните прокапиталистически сили, така и пред международния империализъм. Оттеглянето от Куба и Никарагуа, подкрепата за т.н. “война в Залива” на САЩ и съюзниците им и пр. бяха далеч не тривиални знакови действия на международната арена. Накрая стигаме до заключението, че развиването на идеята за централната роля на бюрократичния елит при разрушаването на съветската система, както го виждаме в съчинението на Котц и Уиър, цели, всъщност, да оправдае и оневини ролята на самия Горбачов в този процес.

В книгата си Бахман Асад също поддържа идеята за антисъветска контрареволюция, организирана от бюрократичния елит. Заедно с това обаче той анализира и редица тенденции и събития от политическата история на СССР, които – според него – са подготвили пътя и направили възможно идването на власт на Горбачов и реализирането на разрушителния му курс. По този начин у него идеята за “бюрократичната контрареволюция” постепенно отива на заден план, като отстъпва място на анализа и на други причинни фактори.

Асад разглежда основните периоди и главните постижения на социализма в СССР от военния комунизъм (1918-21 години) до Новата икономическа политика (НЕП) (1921-28 години), ускорената индустриализация (1928-1945 години), годините на Великата отечествена война и на следвоенното възстановяване. Според него истинските проблеми започват с идването на Хрущов на власт. Обявеният по негово време от ХХ-тия конгрес на КПСС през 1956 год. “модел за бързо нарастване на потреблението” * и тенденцията за уравняване на трудовите възнаграждения впоследствие стават причина за поява на дефицити, за падане на темповете на икономическия растеж и за процъфтяване на черноборсаджийството и корупцията.

Приетата през 1959 год. от ХХІ-вия конгрес на КПСС теза на Хрущов, че Съветският съюз е преминал към “разгърнато строителство на комунистическото общество” пък породи лъжлив оптимизъм и илюзии. Още повече се засилиха тенденциите към неоправдано уравняване на заплащането и застоя в икономиката.

Одобряването от ХХІІ-рия конгрес на КПСС през 1961 год. на идеята за съветската държава като “държава на целия народ” а на КПСС – като “партия на целия народ”, беше знак за по-нататъшното отслабване на ръководната обществена роля на Партията като съзнателен авангард на трудещите се и засилването в нея на влиянието на бюрокрацията и интелигенцията. Накратко - според Асад - последствията от грешките, допуснати при Хрущов, с течение на времето довеждат до по-нататъшното изостряне на проблемите на СССР и идването впоследствие на групата на Горбачов на власт. (30)

Според Асад, Горбачов и политиката му са “реплика” от грешките от времето на Хрущов и резултат от “празнотата от почти 25 години, през която – по една или друга причина – не се осъществиха редица промени, необходими за обществото, Партията и държавата”. (31)

Асад обаче не прави по-нататъшен самостоятелен анализ на явлението “Горбачов” и политиката му, за да покаже как той е задълбочил и разширил грешките, допуснати навремето от Хрущов. Вместо конкретно изследване на причините и факторите, непосредствено довели до разрушаването на системата на съветския социализъм, Асад в значителна степен опростява процесите, като ги представя по описания по-долу начин. Държавната бюрокрация, подчиняваща се на Горбачов, чисто и просто обсебва програмата на АНДРОПОВ за преобразуване на икономиката и обществото, проваля същността й, а след това преминава и към открито предателство на социализма и възстановяване на капитализма.

Според нас, както нееднократно вече сме го подчертавали в хода на предлаганата книга, основният фактор в този процес не е бюрокрацията, а предимно незаконните сектори на “втората икономика”. С течение на времето именно нейните представители съумяват да корумпират и приобщят към системите си значителни части от партийния и държавен апарат. Пак “втората икономика” създава и онази значителна прослойка с дребнобуржоазен манталитет, която заедно с части от партийната и държавна бюрокрация осигурява в крайна сметка обществената база за опортюнизма на Горбачов.

5. Петата теория за краха на СССР свързва това развитие с “недостатъчната степен на демократизация и свръхцентрализацията” на административната система. Тази концепция има доста общи черти с възгледа за съществуването на едва ли не “вродени” слабости и недостатъци на социализма, довели, в крайна сметка, до провала му.

Основната разлика между двете теории е, че според втората всички видове социалистически общества, където и когато да се появят те, са предварително обречени. Според първата обречен е само социализмът от съветски тип – и то изключително вследствие на “недостатъчната демокрация” и “прекомерната централизация” на системата му. Привържениците на тези възгледи твърдят, че корените на това състояние водят до Сталин, а може би и до Ленин. Те се споделят най-вече от леви социалдемократи или “еврокомунисти”. Подобни виждания изповядват известният историк Стивън Ф. Коен, съветският изследовател-перестройчик Рой Медведев, а така също и представители на някои комунистически партии. (32)

За определена категория хора “привлекателността” на тази теория се корени навярно в обстоятелството, че тя “освобождава” от моралното задължение за теоретически усилия поне в защита на съветския социализъм. С други думи, човек може да остане “верен” на някакъв вариант на социалистическия идеал, без да се чувства “опетнен” или “обременен” от развитията в СССР. По този начин се стига до един твърде специфичен начин на мислене, чиято “логика” може да се предаде приблизително по следния начин:

“Реалният ход на историята, всъщност, няма особено значение. Няма значение и конкретният опит на една или друга социалистическа страна. Има смисъл само “чистотата и ненакърнимостта” на социалистическия идеал и как той е възприеман в момента от една или друга социалистическа или комунистическа партия.

Станалото в Съветския съюз си остава “там” и “тогава”. Важното за нас е онова, което става “сега” и “тук”.

Съветските комунисти “там” забъркаха доста “каши”. Ние обаче оставаме различни и, във всеки случай – по-умни (от тях). Те бяха твърде бюрократични, недемократични и свръхцентрализирани.

Ние, във всеки случай, не сме такива, било защото знаехме всичко това още от самото начало, или пък защото успяхме да си извадим поуки от грешките им”.

Такъв вид теория, без съмнение, може да е твърде удобна за хора, интересуващи се само от непосредствено предстоящите отделни действия или събития, без въобще да се замислят за общия им ход, тенденции и насока. Обяснителните възможности на този начин на мислене са обаче твърде ограничени. Дали съзнателни или непреднамерени, но, може би, най-голямото достойнство на тази теория е … нейната неточност. Чрез постулатите си тя като че ли се старае да се измъкне безболезнено от възможните критики срещу нея, като в същото време “се избавя” и от задължението да привежда особени доказателства в подкрепа на тезите си.

Наистина, какво може да означава твърдението, че Съветският съюз е рухнал поради наличието на “свръцентрализация” и “недостатъчна демокрация в системата му”? Дали зад него не се крие идеята, че социализмът в СССР рухва поради липсата на политически и икономически структури и начини на работа, характерни за някои западни социалдемократически страни като Швеция, например - тоест, защото в Съветския съюз нямаше “либерална демокрация” и “смесена икономика”?

Или, може би, неблагополучният ход на нещата в СССР се дължеше по-скоро на недостатъчното развитие на непознатия никому дотогава съвършено нов тип социалистическа демокрация и съответния й – също така неизвестен на другите общества – вид икономическа система? По принцип съветската система също беше “смесена”, само че за разлика от едноименната икономика от социалдемократически тип не утвърждаваше и не възпроизвеждаше основните принципи на капитализма, а беше нужният преход към истински безкласовата и социално справедлива обществена формация на комунизма.

Въпросната теория обаче не си задава подобни въпроси. Нещо повече, тя дори изобщо не се интересува от конкретния ход и развитие на историческите събития, а по-скоро прави опит да ги подменя с една напълно идеалистическа конструкция, според която те са “верни” или “неверни”, “съществуват” или “не съществуват” само в зависимост от това, доколко “съответстват” или “не съответстват” на една предварително избрана външна идея.

Кой знае, старият Хегел вероятно би се отнасял с по-голямо съчувствие към подобни опити за “възвишаване” на “чистия дух”, на “чистата идея” над материята. Истинските съвременни научни изследователи обаче, независимо от това дали са марксисти или не, следва задължително да поставят на първо място единствено и изключително реалното развитие на събитията, конкретния им ход, противоречия и вътрешна логика. Едно подобно разбиране изключва опитите за “обяснение” на историята чрез “налагане” върху нея на някакви “шаблони” от фактически произволно избрани външни идеи и стандарти.

Освен това привържениците на идеята за “рухването” на Съветският съюз поради факта, че там не е била установена социалдемократическа система от европейски тип, ще трябва да си отговорят поне на още един тип въпроси. Горбачов, както е известно, споделяше точно такъв вид идеи и всячески се стараеше да тласне Съветския съюз именно в посока към една “либерална демокрация” със “смесена икономика”. Защо тогава точно тези идеи и тези усилия доведоха, в крайна сметка, страната до такава политическа и икономическа дезорганизация и разруха, които и до ден-днешен не могат да бъдат превъзмогнати?

Точно този вид въпроси обаче очевидно създават неразрешими трудности за всички привърженици на теорията за “краха” на СССР поради “недостатъчна демократизация” и “свръхцентрализация”.

Заедно с това, теоретиците от този род просто забравят и за съществените различия, които съществуват както в съдържанието, така и в процесите на зараждане и на развитие на демокрациите от “либерален” и от социалистически тип.

Първото нещо, което следва да се има предвид, е, че в исторически план нито капитализмът, а още по-малко – “либерализмът” – следва да имат каквито и да било сериозни претенции върху понятието и явлението “демокрация”. До втората половина на ХІХ-ти век под демокрация се разбираше власт, управление на по-нисшите или на потиснатите класи. Съответно, всички известни дотогава мислители в областта на политиката – от Аристотел до т.н. “бащи-основатели” на САЩ – се обявяваха против демокрацията.

“Либерализмът” пък от своя страна, защитаваше избора и конкуренцията. Изборът касаеше присъствието на различни политически партии на политическата арена, а конкуренцията – на различни стоки, предлагани на пазара.

За демокрация както в САЩ, така и в другите либерални републики, започна да се говори бавно и постепенно. При това смисълът на понятието “демокрация” там беше вече друг. Демокрацията се разбираше не като управление на нисшите, потиснатите класи, а като възможност за участие на тези класи в избирателния процес. При това правата за такова участие бяха постепенно “делегирани” от страна на господстващите класи. В исторически план в САЩ, например, към избирателния процес бяха постепенно приобщавани различни категории малоимотни и безимотни граждани, след това – бившите роби, а по-късно – жените и младежите.

Както като традиция, така и като история, социализмът има много по-големи основания за претенции към демокрация, отколкото либерализма. Докато либерализмът само частично и постепенно признава демокрацията като ценност, социализмът още от самото си зараждане възприе класическото й съдържание като власт на потиснатите, по-нисшестоящите класи.

През 1848 год. в “Комунистическия манифест” Маркс обявява, че “първата крачка на работническата класа в революцията е да издигне пролетариата до положението на господстваща класа, да спечели битката за демокрация” (33)

Докато либерализмът благоговее пред ценностите на избора, то за социалистическата демокрация най-важен е принципът на равенството, разбиран като премахване на господството, потисничеството и експлоатацията на класата на капиталистите.

Либерализмът възприе някои от формалните признаци на демокрацията. Социализмът пък разви свои демократични механизми, главната заслуга за което принадлежи на ленинизма.

Известно е учението на Ленин за необходимостта от създаването на авангардна партия на трудещите се, която да ръководи пролетариата в социалистическата революция. След завземането на властта постепенно на преден план започват да излизат обаче и въпроси, свързани с по-нататъшното усъвършенстване и развитие на социалистическата демокрация. В процеса на социалистическото строителство възникваха доста ситуации, когато ставаше ясно, че управлението на Партията-авангард (от името на работниците и селяните) не винаги тъждествено се покриваше с представите за управление на самите работници и селяни.

С течение на времето социализмът трябваше да развива нови, безпрецедентни дотогава форми и механизми за повишаване на участието и контрола от страна на работниците и селяните в управлението на обществената система.

Сред тях, според К. Б. Макфърсън в книгата му “Светът на истинската демокрация” (1972 год.) са били, например, разширяването на членската маса измежду работниците и селяните в управляващата Комунистическа партия, повишаване на ролята и усъвършенстването на функциите на съветите като непосредствени органи на властта на всички равнища, издигането на активността и значението на професионалните съюзи и другите масови организации. (34)

Макар процесът на развитието на социалистическата демокрация далеч да не беше завършил в СССР, съществуваха и действаха редица уникални политически механизми и институции, целящи предоставянето на по-големи възможности за дейно участие на широките маси трудещи се в управлението на страната. Голяма част от този опит беше прилаган и обогатяван – според местните условия – и в останалите социалистически страни.

В обществения живот на Съветския съюз пресата играеше ролята както на източник на новини и информация, така и на граждански застъпник за правата на съветските хора. Изнесеното там като пожелание или препоръка придобиваше практически задължителен характер за ръководителите от всички равнища, имащи отношение към съответния случай. В условията на западната демокрация това е призван да върши един-единствен човек – т.н. Омбудсман. Оставаме на читателите сами да преценят при кой от двата модела гласът на гражданите има повече шансове да бъде чут и този факт да предизвика съответните желателни, положителни промени.

Освен това в системата на съветския социализъм профсъюзите разполагаха с наистина реална власт да вземат решения за обезпечаване на правата на трудещите се, участваха активно при определяне на трудовите норми и разпределението на различните видове обществени социални фондове. Конкретното участие на трудещите се във властта се осъществяваше и чрез работата им в системата на съветите или в различните производствени комитети, в общите събрания на административните и други общности, в управителните съвети по местоживеене, както и по много други канали, осъществявани по линията и на Партията и правителството.

Прехвърлянето на обществото на военни релси в годините на Великата отечествена война естествено намали за известно време интензивността на развитието на тези процеси. Още през 50-те години обаче те и механизмите им отново започнаха да набират сила. Независимо от някои прояви на формализъм, тенденциите към по-широко непосредствено участие на трудещите се в управлението на страната се утвърждаваше и развиваше и по времето на Брежнев.

Според данните от изследване на група съветски автори от 1978 год., озаглавено “Реалният социализъм през погледа на работническата класа”, политически активно ангажираните групи сред тогавашното 260-милионно население на страната бяха, както следва:

“16.5 милиона членове на Комунистическата партия; 121 милиона членове на профсъюзите; близо 38 милиона членове на Всесъюзния Ленински съюз на младежта (Комсомола).

Над 2 милиона са били народните депутати в различните общосъюзни, републикански, автономни и местни изборни органи на властта в страната. 35 милиона са били хората, постоянно оказващи обществена помощ в работата на депутатите. 9.5 милиона души са били активно ангажирани на обществени начала в системата на Народния контрол, разполагащ с извънредно широки реални правомощия. В тази област 5.5 милиона души са били членове в т.н. “Общи конференции по производствените въпроси” в различните промишлени предприятия”. (35)

(Тук е възможно редица читатели да заявят, че често описваното по-горе беше формално.

Формално или не, то обаче съществуваше в тогавашната обществена, политически и социална система. Дали тези механизми са действали ефикасно или са водели в някаква “задънена улица” в голяма степен зависеше и от активността на хората, от професионалните им качества, подготовка и морал.

В установената след 1989 год. система на капитализма такива неща вече въобще не съществуват – нито формално, а още по-малко реално. – Доп. пр.)

Разбира се, и в тази сфера, както в много други области от живота на съветското общество, съществуваха и определени, специфични за действителността му проблеми. Под една или друга форма или разновидност те го съпровождаха едва ли не още от първите моменти на възникването му. Парадоксалното е, че този вид проблеми се появяваха вследствие на критики на реалния, практически осъществяван процес на утвърждаването и развитието на социализма в СССР от гледна точка именно на… истинския социалистически идеал!

Известни са измеренията му, предвиждани да бъдат осъществени на висшия, комунистически етап на социалистическата обществено-икономическата формация. Безкласово общество, базиращо се на общата собственост върху средствата за производство, преодоляло всички съществуващи обществени противоречия и социални неравенства между града и селото, отделните райони или видове труд. “Свободна асоциация на свободните производители” (по известния израз на Маркс), осъществяваща пълно, непосредствено участие на широките народни маси при решаването на абсолютно всички въпроси на вътрешната или външната политика.

Естествено е хората със социалистически и комунистически мироглед да имат такъв идеал. Странното беше обаче, че още при вземане на решението за извършване на Великата октомврийска социалистическа революция през есента на 1917 година почти моментално са се намерили хора, които на практика се противопоставят на реалното движение към социализъм от гледна точка на … “същия” този социалистически идеал! Тогава видните функционери на Болшевишката партия Каменев и Зиновиев не само се противопоставят, но и публикуват в буржоазната преса решенията на Партията за завземане на властта. При това “аргументите” им са почти изцяло почерпени от различни източници на марксистката теория, съгласно които Русия, като относително най-изостаналата от тогавашните големи капиталистически страни, не била готова за осъществяването на успешен преход към социализъм.

Впоследствие - в продължение на десетилетия - практически едва ли не всяка крачка на съветското правителство отново и отново ще се оказва под огъня и на такъв вид критика – от позициите на идеала. Ленин, например, ще бъде осъждан като “изменник” на делото на международната солидарност и световния пролетариат за сключения от него непосредствено след октомври 1917 год. Брест-Литовски мир с въоръжените до зъби армия на кайзерова Германия, срещу които, точно в онзи момент току-що родената Съветска република не можеше да противопостави нищо съществено.

Интересно е, че този вид критики от време – на време се появяват дори и днес, макар че само броени месеци след подписването на Брест-Литовския мир положението и на Източния фронт, и в света като цяло се променя и неизгодните за Съветска Русия клаузи на договора просто престават да съществуват.

По-късно, пак от гледна точка на “идеала”, Ленин е критикуван за “несоциалистическа” политика и когато е вземал мерки за непосредственото спасяване на населението от глада и студа в първите следреволюционни години, а също и тогава, когато поема курс за трайното възстановяване на страната и излизане от следвоенната разруха. При това, направо парадоксално е, че заедно с обвиненията за “отстъпление” пред капитализма и буржоазията, пак той е бил дамгосван и за т.н. “червен терор”, когато съветската власт трябваше да се справя с непосредствената военна заплаха и заговори.

А още по-късно, пак по същата формула, СТАЛИН пък е бил критикуван и от Троцки, и от редица други групи в Партията - а и извън нея – и за концепцията му за възможността за построяване на социализма и в една-единствена страна, намираща се при това в плътно вражеско обкръжение – както и за колективизацията - и за ускорената индустриализация на страната – и за какво ли още не.

За определена част от инициаторите на подобен вид критика има неопровержими доказателства за пряка връзка с враждебни на социализма външни сили. В такива случаи положението е ясно и продължителни и особени коментари не са нужни.

Явно много по-сложен е обаче проблемът, когато просто граждани, живеещи в социалистическото общество и ползващи реалните придобивки в него, все пак го критикуват през призмата на “идеала”. Може би проблемът тук е колкото идеологически, толкова и психологически. Така или иначе, този феномен продължи да съпътства съветското и социалистическото общество и при всички следващи етапи от съществуването му.

Не че в действителност нямаше и реални причини или - по-скоро – дразнители, допринасящи за подклаждането на подобен вид настроения и критики. Съществуваше, например, макар и в ограничени мащаби системата от магазини и механизми за привилегировано снабдяване на определени групи партийни и държавни ръководители, семейства и някои сектори от административния и партиен апарат. Усещането за нарушаване на социалистическите принципи за равенство се засилваше и от разрастването на “втората икономика” и на корумпиращото й въздействие върху всички нива на партийната и държавна йерархия.

Заедно с това утвърждаването и развитието на социалистическата демокрация явно имаше и силни и слаби страни, постижения - и нерешени проблеми. Силната ръководна роля на Партията, например, имаше една неблагоприятна “обратна страна”: съветите се превръщаха в органи с предимно съвещателни функции или още по-лошо – просто в “бюра” за слагане на нужните печати, одобряващи вече взетите решения.

Важното в случая е, че недоволствата и критиките, които предизвикваха сред масите явления от подобен род, по силата на някаква още недостатъчно изучена “разширителна логика” на масовите настроения, се насочваше не толкова против самите непосредствени нарушители и дразнители, а се утаяваха като едно все по-трайно несъгласие със… самата система на социализма, принципите и механизмите й.

Така че, в края на краищата, като че ли постепенно набираше сила едно явление, при което десетки милиони трудещи се и обикновени граждани на страната сякаш ставаха все по-склонни – ако не те самите да отсекат клона, на които стоят (и живеят), то поне почти напълно пасивно да съзерцават как това се върши от някои други.

Преди време Алберт Шимански направи опит да положи началото на сериозно изучаване на тези и други подобни процеси в изследването си “Класовите основи на политическите процеси в СССР” (публикувано през зимата на 1978-79 година в прогресивното издание “Наука и общество”) (36)

Разбира се, подобен задълбочен подход към темата не можеше да се хареса на онези, за които беше по-лесно – а явно и по-изгодно – да тръбят, че социализмът в СССР бил рухнал вследствие на “недостатъчна демократичност” на системата му. За съжаление, този вид анализ определено остана извън вниманието и на милеещите за съдбата на социализма и на първата държава, в която той беше победил.

Така че и днес, когато с право отхвърляме несъстоятелните обяснения на първите, ние все така продължаваме да стоим пред откритите въпроси, като например “А как, всъщност, все пак стана възможно едно мощно общество и система да се разпадне без наличието на пряка външна агресия, на вътрешна икономическа криза или на широко народно недоволства?” А още по-необяснимо е, че всичко това можа да стане в страна, където десетки милиони от гражданите й бяха активно ангажирани в най-разнообразни, реално действащи политически организации и други структури на наистина широко народно участие в управлението на държавата!

Още по-несъстоятелна от идеята за “недостатъчна демокрация” е и концепцията за рухването на съветската система вследствие на “прекалената й свръхцентрализация”. Съветският съюз беше първата и единствена страна в световната история, която се опита да организира икономиката си на базата предимно на обществена и държавна собственост на средствата за производство и на единна държавна система за икономическо планиране. Степента, в която се допускаше функционирането на определен брой недържавни и не изцяло социализирани предприятия, беше незначителна. Същото се отнасяше и до ограниченото съществуване на някои пазарни механизми.

Само едно силно централно правителство с планова икономика можеше да осъществи целите на социализма, започвайки от обобществяването на икономически значимата собственост до защитата на революцията от вътрешните и външни врагове. Само при тези условия можеше да бъде постигната ускорената индустриализация и електрификация на страната, повишаването на образователното равнище и осигуряването на общодостъпно безплатно здравеопазване и жилищни условия за цялото население, развитие и за най-изостаналите райони и потискани от стария режим националности и етнически групи в страната.

За всичко това никъде в света нямаше изпробвани образци. Не съществуваха никакви гаранции, че замисленото в толкова много области ще проработи въобще. Цялата история на Съветския съюз беше нескончаем низ от уникално експериментиране и изпробване на най-разнообразни механизми за планиране, ценообразуване, нормиране и заплащане на труда. Бяха формирани и реализирани невиждани дотогава проекти и начинания в областта на капиталовложенията. Търсени бяха непрекъснато оптималните съотношения между централизацията и децентрализацията в условията на общата държавна собственост върху средствата за производство и системата за единно икономическо планиране.

Естествено беше в цялата тази гигантска и наистина новаторска и пионерска работа да възникват много проблеми, включително и в процеса на намиране на ефикасно работещи съотношения между централизацията и децентрализацията в системата на общодържавна собственост и единно планиране. Това съвсем не означава обаче, че проблемите се дължаха просто на наличието на централизацията като такава. Да се твърди това е все едно да се възприеме идеята, че “проблемите на социализма са в самия социализъм”.

Такава, в края на краищата, се оказа и позицията на Горбачов, когато той унищожи системата за единно икономическо планиране и отвори вратите за стопанство на частната собственост. С други думи, да твърдиш, че централизацията има своите проблеми означава просто да повтаряш известни на всички неща. Да твърдиш обаче, че самата централизация като такава е проблем, означава просто да търсиш “аргументи” как да уязвиш и отречеш социализма и исторически оформилата се система на съветското общество.

По-долу се коментира най-силният “аргумент” на привържениците на теорията за “липсата на демокрация”.

А той е защо - независимо от всичко - болшинството от съветските граждани, включително и работническата класа - а и членовете на самата Комунистическа партия! – не се противопоставиха енергично на фактическото сваляне на КПСС от власт, на унищожаването на социализма и на възстановяването на капитализма.

Според тях това, от своя страна, поражда и редица други въпроси, свързани със степента, до която фактически се оказа жизнеспособна системата на социалистическата демокрация. В каква степен тя действително е изразявала интересите на работническата класа? Била ли е Комунистическата партия истински авангард на работническата класа, след като нито работниците се вдигнаха в защита на властта й, нито пък тя самата се оказа способна да организира ефективна съпротива и противодействие на реставрацията на капитализма?

Според привържениците на тази теория, след като нито работническата класа, нито дори самите комунисти и Комунистическата партия оказаха някаква забележима съпротива, значи – очевидно – нещо не е било съвсем наред в съветския тип демокрация.

Конкретната история на периода, свързан непосредствено с разрушаването на Съветския съюз, обаче съществено опровергава тази логическа линия. Както е показано в Глава 6 на книгата, имаше съпротива от страна на работническата класа. В интерес на истината обаче и сега си остава трудно обяснимо защо тази съпротива не беше толкова голяма, че да бъде спрян процесът на унищожаването на социализма.

Теорията за “недостатъчната демокрация” обаче също не дава отговор на този въпрос. Стивън Коен, един от, може би, най-компетентните историци, склонни все пак да споделят някои нейни постулати, в книгата си “Неуспешният кръстоносен поход – Америка и трагедията на следкомунистическа Русия”, (2000 год.) също най-вече е потресен от това как огромното болшинство от гражданите на едно развито индустриално общество просто е съзерцавало пасивно как съвсем незначително малцинство превръща общата собственост, блага и придобивки в свое частно достояние, като обрича на бедност останалата част от населението и демодернизира - тласка назад цялото общество. Това, констатира Коен, “се случва за пръв път в цялата човешка история”. (37)

Наистина, мълчаливото, макар и явно неохотно приемане от цял един народ на определена политика, която очевидно не е дори в негов най-непосредствен интерес, е дълбоко обезпокоително явление. То обаче е много по-широко разпространено и характерно за капиталистическите страни, отколкото по-голяма част от хората там са свикнали да смятат.

Това, че съветският социализъм по една или друга причина не съумя да създаде на базата на поколенията, конкретно живеещи в страната през последните няколко десетилетия на ХХ-тия век онзи масов тип обществено ангажирани граждани, способни да се откъснат от инерцията на ежедневието и от примамливата склонност да си затварят очите и запушват ушите за всичко, ставащо около тях, в името на собствената си работа, лично спокойствие и благополучие, е разбира се, твърде разочароващо.

Но този факт не следва да ни учудва. Подобен род явления и механизми, обричащи на обществена вялост и пасивност по-голямата част от хората през по-голямата част от живота им, отдавна са добре познати и широко разпространени в т.н. “либерални” западни демокрации. Жалко е наистина, че нещо подобно можа да се случи и в условията на съветската социалистическа демокрация – при това в един изключително решаващ, жизнено важен момент от развитието й.

Това ни задължава обаче да се опитаме да разгледаме колкото е възможно по-точно и подробно как точно стана това. Тогава не можем да подминем обстоятелството, че след 1985 год. практически всички действащи в системата на съветското общество политически механизми и институции от социалистически тип бяха фактически парализирани, минирани или просто ликвидирани от Горбачов и олицетворяваната от него управляваща клика. Това касаеше както пресата и другите средства за обществена информация, така и дейността на съветите и на самата Комунистическа партия на всички нива на тяхното функциониране.

Независимо от факта, че болшинството от съветските хора бяха против приватизацията на държавната и обществена собственост, премахването на контрола върху цените и унищожаването на СССР, те просто вече не разполагаха с характерните за съветското общество политически институции за упражняване на политическата си воля и изразяване на мнението си.

Новосъздадените органи от рода на Конгреса на народните депутати и прочие на практика също не действаха. Фактите показват, че не “липсата на демокрация” в съветската политическа система, а преднамереното й парализиране и унищожаване от групата на Горбачов и компания беше една от главните причини за разгрома на социализма и самата съветска държава. В допълнение на това, всички конкретни стъпки на “перестройчиците” по разрушаването на жизненоважните структури на съветското социалистическо общество и реставрацията на капитализма бяха като правило винаги съпътствани от изключително интензивни, лицемерни пропагандни кампании, превъзнасящи вършеното от горбачовците като възвръщане към “истинския ленинизъм” и напредък към един “по-добър” вид социализъм.

Всичко това ни дава възможност да направим заключението, че значителна част от пасивността на съветските хора, работническата класа и комунистите към вършеното в страната им, се дължеше именно на изключително аморалната, преднамерено и целенасочено мамеща, манипулативна димна завеса, която покриваше всяко действие по разрушаването на жизнения стандарт на хората, на икономическата им сигурност и на всичко, което получаваха от социализма, с щедри обещания за някакво “по-добро” бъдеще и несравнимо “по-добър” социализъм. И, което е особено важно, заедно с това съветските хора бяха настъпателно лишавани от всички реално действащи механизми и институции за изказване на мнение – да не говорим за осъществяването на това мнение на практика.

6. Последната в нашата класификация - макар и далеч не по важност – теория за обяснение на рухването на Съветския съюз е свързана с ролята на самия Горбачов в този процес. Че тази роля е огромна – няма никакво съмнение. Читателите вече имаха много възможности да се убедят в това въз основа на конкретни факти, данни и изследвания от страниците на книгата ни. В тази заключителна част ще се опитаме още веднъж по-концентрирано да обобщим и синтезираме информацията от различните видове възгледи относно този важен фактор за толкова неочакваното злополучно развитие на нещата със съветския социализъм.

В по-голяма част от случаите, ако някъде спорим с авторите на една или друга концепция, то не е, за да отхвърляме тотално съдържанието й, а по-скоро – да покажем къде и с какво то може да се разшири допълнително, да се обогати и задълбочи. Както винаги досега, ще се стараем да вършим това преди всичко въз основата на знания, факти и тенденции, извлечени от изследването на реалния ход на събитията в съветското общество през цялото протежение на историята му до наши дни.

Първата голяма разновидност от концепции, свързани с ролята на Горбачов в разрушаването на Съветския съюз, е посветена на разнообразни опити за анализ на действителните му мирогледни позиции и идеологически подбуди. “Факторът Горбачов” - според британския историк Арчи Браун в така озаглавената му книга (издадена през 1996 год. в Оксфорд) – играе ключова роля при разрушаването на Съветския съюз благодарение на факта, че тогавашният съветски ръководител съумява да се отдалечи от т.н. “ортодоксален комунизъм”. (38) Именно едно толкова неочаквано за всички “идейно и ръководно преобръщане” на Горбачов му позволява – според Браун – да подкопае и взриви съветската система по един непредвидим начин. Заедно с това Горбачов се е стараел да играе и исторически особено популярната в Русия роля на един “нов Петър І, смело отварящ страната към Запада”.

Други автори са склонни да считат – за разлика от Браун – че самият Горбачов, напротив, е бил далеч по-пресметлив в действията си, отколкото обикновено е прието да се смята. Според Джери Хю, например, цитиран от Робърт Даниел в изследването му “Беше ли възможно комунизмът да бъде реформиран?” (публикувано в списание “Нейшън” през януари 2000 год.), Горбачов е бил откровен последовател на идеологията на “свободния пазар”. (39)

Евгений Новиков и Патрик Басцио в книгата си “Горбачов и краят на КПСС” (1994 год.) пък считат, че тогавашният Генерален секретар е бил “еврокомунист, споделящ идеите на Грамши”. (40)

Според Антъни Д’Агостино в “Революцията на Горбачов” (1998 год.), той е бил последовател на Макиавели, за когото идеите са винаги на второ място след проблемите, свързани с вземането и запазването на властта. (41)

Не можем да не се съгласим с констатацията, че идейните ренегатство и отклонения на Горбачов са изиграли важна роля в провежданата от него политика. Заедно с това ние считаме, че едно прекомерно превъзнасяне на личността му, каквото виждаме при Браун, например, може да има и някои неблагоприятни последствия за по-нататъшните научни изследвания на процесите на разрушаването на СССР и на социализма в него. То може да отклони вниманието от другите не по-малко важни съпътстващи фактори на конкретната обстановка, в която се е развил този процес и в която е действал и самият Горбачов.

Той не вършеше нещата сам. Освен това, винаги беше и в един определен контекст както от историческа - така и от обществено- политическа – така и от социална гледна точка. Когато се отказа от курса на АНДРОПОВ, който първоначално беше обявил, че ще следва, Горбачов беше вече фактически приобщен към идеологическите ”традиции и наследство” на Бухарин и Хрущов. А те имаха своите последователи и поддръжници в редица сфери на съветското общество, а очевидно – и в самата Партия.

Освен това идеите, свързани с отслабване на правомощията на централната власт, узаконяването на частната собственост и разширяване ролята на пазара, през 80-години имаха все по-растяща социална база вследствие на разрастването на изключително динамичния, макар и паразитен сектор, на незаконната частна икономическа дейност. Така че Горбачов като явление беше както “наследник” на ясно изявена политическа и идейна традиция, така и продукт на времето и конкретните условия, в които живееше и действаше. Той в никакъв случай не беше самотният “герой”, “фактор” или държавник, “творящ историята” със себе си - със собствени сили - и осъществяващ “свои лични” планове и замисли.

Много изследователи на Горбачов са склонни да разглеждат обществено-политическата му активност и прояви по-скоро като реализация на определен, предварително оформен и отдавна чакащ времето си план. В същото време подробното изследване на личността му и политическата му биография – поне въз основа на засега достъпните документи – по наше мнение говорят повече за един не особено далновиден лидер, свикнал да действа прибързано, необмислено, противоречиво и под въздействието на моментни настроения и пориви. Дори и когато правеше всевъзможни отстъпки пред интересите и носителите на либералната и дребнобуржоазна идеология и на откровено корумпираните кръгове и сектори в страната или пред външния империалистически натиск, той – според нас - по-скоро следваше различни, обземащи го в даден момент опортюнистически подбуди, отколкото определен, предварително разработен план.

Във връзка с това накрая бихме искали още веднъж да потвърдим позицията си, а тя е, че трагичното разрушаване на Съветския съюз в никакъв случай не се дължи на някаква заложена в самия социализъм невъзможност за реализиране.

То не беше и следствие от наличието на широко народно недоволство, нито пък резултат от пряка външна агресия.

Съветският съюз не рухна и поради “неспособност” да реализира някакъв въображаем “социалистически” идеал, съчетаващ в едно т.н. “либерална демокрация” и “смесена икономика”.

Не беше възможно СССР да бъде съборен и от преднамереното предателство на “един-единствен” човек, независимо от извънредно високото му положение и възможности на разположение.

Според нас, оправдано е въпросните събития да бъдат разглеждани по-скоро като вземане връх на една обществено-политическа тенденция, която по едни или други причини се оказа съпътстваща на социалистическата революция още от времето преди непосредственото й осъществяване. С различна степен на интензивност, изяви и форми тя продължава да съществува и през по-нататъшните исторически етапи от развитието на съветското общество.

Първоначално и в продължение на дълъг период от време социална база на тази тенденция беше преобладаващо селската структура на страната и населението й. ЛЕНИН, а по-късно и СТАЛИН, определено са съзнавали изключителната сложност и значение на това положение, като разработват и прилагат на практика постановките на една специална теория за съпътстващите елементи на социалистическата революция.

Благодарение на нея беше успешно решен политически селският въпрос в Съветска Русия, а по-късно – и в СССР. Нека припомним, че бедните селски слоеве бяха преки съюзници на Болшевишката партия в борбата за социализъм.. Огромните маси от средни селяни бяха възприети като съпътстващи елементи в социалистическата революция дотогава, докато развитието й задоволяваше интересите им. И само най-едрата и заможна част от селячеството беше квалифицирана като потенциален, а и действителен противник на социализма. По този начин беше политически осигурено превъзходството на силите на социалистическата революция, включително и по отношение на съпътстващите я социални слоеве и обществени тенденции.

Макар и исторически победени и поставени в пасивна и защитна позиция, тези тенденции явно не бяха изчезнали. Те покълнаха отново по времето на Хрущов, включително и под формата на открита реабилитация на личността и възгледите на Бухарин. А през втората половина на 80-те години и по-късно, при управлението на Горбачов, Елцин и “компания”, те направо ИЗБУЯХА. Този път определящата им социална база бяха разнообразните сектори и дори отрасли на т.н. “втора икономика” и особено на незаконните й структури.

За съжаление, през този период не се намериха кадри, способни да начертаят успешни политически варианти, които да осигурят благоприятен изход за социализма от така оформящото се положение.

Нямаше анализ, който да отдели от потенциалните противници възможните съюзници и съпътстващите елементи, като по този начин изолира откровените врагове. Вместо това явно исторически съпътстващата тенденция успя да разработи и приложи успешни формули за неутрализиране на активните защитници на социализма, поставяйки в пасивна позиция потенциалните им съюзници. Тук далеч не е маловажен, разбира се, и въпросът до каква степен, откъде и от кого те са получавали една или друга външна подкрепа за начинанията си.

Така или иначе обаче, както в самата Партия, така и в страната като цяло връх взе такова виждане за социализма, съгласно което едно процъфтяващо и демократично общество може да бъде постигнато “и без особени усилия и труд, без напрежения и борби” и най-важното – без системата на силно държавно управление, обществена държавна собственост и единно стопанско планиране. Утвърди се също така и максимата, че за постигането на подобно “безоблачно и безметежно” състояние следва да се върви по пътя на всякакви безусловни и едностранни отстъпки пред империализма и идеологията и практиката на “либерализма”, частната собственост и неограничения “свободен пазар”.

Сред привържениците на тази тенденция несъмнено имаше и такива, които искрено считаха, че така наистина може да бъде постигнат един “много по-добър” социализъм. В същото време те някак си “не забелязваха”, че “съюзници” им бяха хора, очевидно нямащи нищо общо със социализма и чиито истински интереси се разпростираха изключително върху “правенето на пари”, личното забогатяване и частната собственост.

Само при Горбачов обаче тази – понякога почти изчезваща, а после отново покълваща - исторически съпътстваща тенденция на развитието на съветското общество можа да постигне своя пълен логически завършек и да се утвърди като управляваща в страната, а дори – и в самата Партия.

Само при Горбачов можа да блесне обаче и цялата измама на този политически курс, не довел, в крайна сметка, не само до какъвто и да било “нов социализъм”, но и поставил началото на едно истинско варварство и пълна разруха.

В началото на Омировата “Одисея” Зевс говори с насмешка за начина, по който хората обвиняват боговете за всичките си нещастия. Той казва, че “те самите, със своите неразумни действия правят сполетяващите ги изпитания по-тежки, отколкото те са в действителност”.

Разбира се, между падането на Троя и разрушаването на Съветския съюз има огромни разлики както във времето, така и по мащабите и последствията от случилото се. И все пак, както тогава, изглежда голяма част от хората са все така склонни да виждат причините за неуспехите и провалите си единствено в сили и фактори, намиращи се извън непосредствения им контрол.

Във връзка с това преди време кубинският лидер Фидел Кастро – без да е Зевс – почти повтори, макар и по по-прозаичен начин, насмешката и презрението му спрямо онези, които се вайкат за сполетелите ги нещастия, без да виждат и собствения си принос за тях.

“Социализмът в Източна Европа – сподели той в интервю* за никарагуанския “Нов вестник”, публикувано на 3 юни 1992 год. под заглавието “За Сталин и краха на Съветския съюз” – не беше нито победен, нито пък загина в резултат на някакви превъзхождащи го сили и фактори. Той просто се самоуби.” (43)

И ако написаното дотук от нас в тази книга може да има някаква ценност, смисъл или значение, това ще е, че с нея се опитваме да сложим началото и на една дискусия върху проблема как определена група овластени хора помогнаха с безразсъдните си действия на империализма днес да празнува разрушаването на първата в историята на човечеството държава на социализма.

Заключителни бележки на изготвилите българското издание:

*Не разполагаме с пълния текст на въпросното интервю на Фидел, поради което не сме в състояние да кажем нещо повече относно какво точно още той е имал предвид във връзка със “самоубийството” на социалистическата система.

Възможно е то да е било свързано с наистина удивителната пасивност, с която народите на тези страни просто съзерцаваха как създаваното от тях десетилетия наред и принадлежащо им обществено богатство и самите условия за нормалното съществуване на тях и децата им направо се разграбваха и разрушаваха пред очите им от нагли, безотговорни банди. Въпросните грабители, в края на краищата, далеч не бяха и не са и чак толкова многобройни…

Но щом като така или иначе се е стигнало до тази криминоложка формулировка, то на нас ни си струва съвсем правомерно тезата за “масовото самоубийство” да бъде допълнена и с такава за… откровено убийство. Ако общата пасивност на най-широките слоеве на гражданството може да бъде оприличена на “масово самоубийството”, то в процеса на унищожаването на предишните социалистически общества и икономики в СССР и страните от Източна Европа съвсем определено могат да бъдат отделени и… елементи на непосредствено убийство.

То беше извършено, а и продължава да бъде вършено от дадени сектори на т.н. “елити”.

Според социологически изключително точния израз на Израел Адам Шамир в много съдържателната му книга “Американо-израелският тероризъм. Кой заповядва какво да се говори по света” (Израел Шамир, “Хозяева дискурса. Американо-израелский терроризм”. Москва. Современная мировая антибуржуазная мысль, 2003 год.) именно те са онези, които в съдбоносни за страните си - а и за света – моменти, “обикновено изоставят народите си и преди всичко – бедните – на произвола на съдбата, като преди това задължително обират държавната хазна”. (Там, стр. 102.)

Неслучайно както тук, така и навсякъде другаде в книгата, в подобни случаи изписваме думата “елит” задължително в кавички. Това не е просто хрумване или банален публицистичен прийом, а нещо много по-важно. Терминът елит – без кавички – предполага преди всичко наличието и на огромен комплекс от изключително важни ръководни задължения. Към народа на дадена страна, към избора на най-перспективните варианти на живота и развитието му, към опазването на националния му суверенитет, към защитата и неприкосновеността на териториалната цялост на страната, в която той живее.

“Елит”, който изоставя и пренебрегва тези свои задължения и се концентрира изключително върху тесните егоистични интереси на собствения си социален слой и група, престава да бъде елит. Той е олигархия. Такова се оказа, за съжаление, положението в предишния СССР и в по-голяма част от страните от Източна Европа, включително и у нас.

“Елитът на Куба обаче – както се подчертава в специалната глава “Куба – любовь моя” на спомената книга, не изостави своя народ и не премина на страната на международните пирати- грабители”. За разлика от нас, там още от самото начало беше ясно, че “реална възможност всички да живеят “както в Швейцария” просто няма”. Поради това кубинците, независимо от душащата ги икономическа и военно-стратегическа блокада и непосредствената опасност от прекъсване на жизнено-важните за тях връзки с бившия СССР и социалистическата общност, просто решиха да продължат да живеят – всички заедно “като едно семейство”. Предпочетоха да обедняват – пак всички заедно, но да запазят достойнството си и да не се разделят на имащи и нямащи. Да бъдат по-бедни – всички заедно – но да останат равни – и горди.

Куба и елитът й еднакво приемат тази бедност и я носят с достойнство. Тя не ги плаши, ни отвращава… За сметка на тази “бедност” на елита обаче… там по улиците деца не просят милостиня, няма бездомни, за всички има достатъчни медицинска помощ и образование. Но там няма да видите и новобогаташи с най-скъпи западни коли, бляскави бижута и дворци…” (пак там, стр. 102).

Примери за национално, а и за социално отговорни елити дава развитието и на редица други страни, включително и на такива с различни преобладаващи в тях обществено-икономически системи. Те по никакъв начин не следва да бъдат бъркани, разбира се, с ангели. Това са хора и със своите слабости, несъвършенства или залитания. Това са социални групи и прослойки, които имат и своите собствени интереси и амбиции. Естествено е те и да грешат, и да не могат абсолютно всякога да вземат възможно най-добрите решения…

Разликата между тях и “събратята” им от други, оказващи се от противоположната страна на световния вододел държави е, че в определени решителни моменти те са били в състояние да заемат позиции и прокарват политика, предоставяща на народите им възможности за по-достойно съществуване и перспективно развитие.

Такива бяха, например, елитите на едновремешните източноазиатски т.н. “икономически тигри”, съумели и чрез феноменалната си вътрешна самодисциплина, да превърнат страданията, лишенията и самоотвержения труд на нациите им в реален път към днешния и бъдещия им неоспорим и впечатляващ прогрес. Нещо подобно извърши през предишните десетилетия в редица възлови сектори на икономиката и елитът на съседна Турция. Ръководните кръгове и на двете ни южни съседки в различни моменти не се поколебават да заемат било решителни, било завидно балансирани позиции в защита на общонационалните интереси в области, където ние обикновено фатално се люшкаме.

Елитите на предишните ЮГОСЛАВИЯ и ИРАК пък, а и на малък ЛИВАН днес, например, доказаха, че – в името на общонационалните интереси – може да бъде поставено на карта и собственото им непосредствено физическо съществуване. Малки държави като Белорусия, Иран, КНДР, Венецуела и Боливия на индианските Президенти Уго Чавес и Ево Моралес – и днес пък доказват, че е възможно да се издържи и на най-масиран натиск и конкретна външна заплаха, ако управляващите и народите се водени от еднакво споделяни ценности за запазване на националния производствен потенциал и богатства и използването им за благосъстоянието и самостоятелното прогресивно развитие на съответните страни.

Макар и с доста голямо закъснение, върху всичко това – по наше мнение – все пак си струва да се позамислим. Просто, ВМЕСТО НАС и ЗАРАДИ НАС едва ли някой друг ще го направи.

А точно с това задължително се започва – ако желаеш ДА БЪДЕШ на света и да имаш СВОЕ място в него.

Защото, както казваше навремето великият борец за свобода Махатма ГАНДИ, чието дело все пак победи – при това при условия не по-леки от нашите днес –

“НИЕ сме ПРОМЯНАТА, която искаме да видим в света!”

Нека си пожелаем повече настойчивост и постоянство. Тогава ще можем да се надяваме и на повече успехи.

Ваши съотечественици